вторник, 17 юни 2008 г.

Искам

Не исках да бъда толкова самотна, колкото бях всъщност в онова единствено дръзновение, наречено любов. Исках да бъда капката восък, разтопила гланца по снимките ми; исках да бъда първият човек, стъпил на Луната, да бъда заобиколена от слънчеви дюни и пъстроцветни чадъри на дъгата. Не исках да бъда толкова самотна.

Исках да се раждам от вечния извор и да лекувам мъртвите души, само за да няма “край”. Исках да се вливам в мозъчната плазма на хората и да чета ненаписаните им разкази и неизречените им мотиви, само за да не страда някой от тишината. Тогава нямаше да черня белите листи с нескрити молитви, а щях да се превръщам във възторжения звук на края им. Тогава щях да бъда пепелновъзкръснала от ласкавите думи и шепота на вятъра ... в онази синьо-черна тъжна нощ. Прозорецът ми нямаше да гледа сляпо на север, където ледовете са сграбчили топлите чувства.

Щях да го отварям на юг, да завъртя Земята към себе си и да се огледам в океанните ѝ очила. Исках да бъда по-добра към себе си. Исках да стана пиедестал на някой звездоброец, стоящ до късно на терасата от вечен мрамор. Исках да се спусна по извивките на вълните и да извая статуя на Съвършенството. Исках да мога да пиша за майчиното чувство, но вместо това ръката ми трепереше. Както трепери сега гласът ми. Тогава нямаше да се бичувам със самоирония и окаменели трепети, а щях да се привържа към стрелките на времето и да се въртя около Вселената. Исках да бъда добра.

Няма коментари:

Публикуване на коментар