Пеперуда

Животът ми се спъна в бъдещето. Нарочно. За да не боли после. За да не счупя мечтата, която преглътнах като илюзия. Нахраних страха, в който се бях превърнала и се върнах. Не, за да започна отначало, а за да се убедя, че няма да мога да започна нищо.

Опитвам се да се дръпна от водовъртежа, който предизвикаха крилата на пеперудата. Не мога… Аз съм пеперудата. Аз изкарах наяве всички онези чувства, които се изтръгнаха от леда под моето дихание. Накарах ги да се гонят слънчевозасмени, да се оглеждат един в друг и да се откриват. Да задраскват всички мрачни утрини с кикота си. Накарах ги да се обичат. Да търсят порива в стъпките, които са оставили по пясъка, в зениците на безкрайността, чиято рожба бяха.

Докато не махнах пак с крилата. Исках да подаря надежда, да дам име на онова неуловимо шесто чувство, да го патентовам като ген в ДНК-то ми. А после да се принеса в жертва на теб. Не успях…

Болеше да те обичам - неканена и неразбрана. Болеше все повече с тежестта на надеждата, която ме смачкваше под неизползвания си товар. Болеше да се припознавам в чуждите души, търсещи надежда. Аз не исках тях. Вкарвах си венозно доза вяра и се лутах все в един и същи кръг, все около онази светлина, която посях в душата ти, питайки се свети ли.

Протегна пръст и ме опари. Прашецът ми се пръсна из пясъка, където се търкаляха стъпките ни. Изпотъпкан. Надеждата го погреба. Махах отчаяно, борих се, виках и плаках. После фантазирах до последен дъх.

Родих се, за да те има. За да бъда сиянието, което бди над теб, макар и мислено. Да бъда полъхът, който топли дните ти… Макар и мислено. Претопих се в мъглата над морето, погълнало стъпките ни…

Заживях нереална, безтегловна от думи и чувства. Насила. Насилствено Аз, но пак друга. Опитах да пия лекарство за забрава. Опитах да намеря поне някаква емоция в себе си. Опитах…

Когато се върна, вече вярвах, че мога да съществувам в теб само приказно. Че в действителност мечтата ще се пръсне като огледало на миналото. С този страх се спънах.

Въпреки, че водовъртежът ме влече към бъдещето. Напористо и безмилостно. Никога няма да мога да избягам от него. Дори да знам, че няма да открия отново онова шесто чувство, което заслепи очите ми, аз ще бъда твоето сияние… макар и мислено.