сряда, 31 август 2011 г.

Утро

Няколко дни сутринта не беше самотна. Целуваха я по сърцето. Вятърните мелници се бяха смалили...

Сутрин в града ... мъглата леко се е дръпнала в ъглите и се разсейва отегчено. Леко хладно е, точно преди да климатиците да запеят монотонно. Метрото бърза ли бърза, натежаващо от тела и кофеинови пари. Чайките крякат недоспали.
Въздухът трепти в розово, в червено. Лилавото наднича изпод колите като лениво коте. Оранжевите облаци диплят полите си, накъдрени с жълто...
След малко ще пеят нервни клаксони по асфалтовото петолиние, навалицата от стъпки ще помете остатъка от неон, глъчката ще заглуши чайките, жегата бавно ще умори деня ...

Не беше сама.

понеделник, 29 август 2011 г.

Жар

Цветът на мълчанието понякога е самотна нощна чаша с розе, тръпчиво и рубинено. Изящно хвърля червени сенки по устните ми. След малко чашата ще е празна от думи и пунктуация. Дотогава рубинът ще е запалил езика ми и ще искам да претопя с него мълчанието в червена тъмнина.
Ще ме обгърне като мараня, трептящо и наситено...
Да се разлея по него, отключено за диалози без думи. Безразсъдно да се оставя да мълви с поглед заклинания, да ме омагьосва с притежателни.
Да запаря като желание, да съм жарка като "обичам те"...

Крещящо мълчание един за друг.

неделя, 28 август 2011 г.

Сълза

Цъфнала вишна в двора на императора. Едно листенце заплака и се отрони към земята, полегна в тревата и захлипа. Малко след това мина тя с тихите си малки ходила и го взе. Сложи го под езика си и отиде да целуне императора.

петък, 26 август 2011 г.

Извор

Халюциногенно съм препълнена с мечти.
Ежеминутно си вливам любов през очите ти. Миглите ми треперят в безкрайно бълнуване, вените ми туптят в очакване заради дозата, която съм изпила. Ходя пияна от капката надежда, отронила се от устните ти, докато ме целуваше.
Флиртувам с мислите, които посях в душата ти.
Дегизирам се като табу и екстазно политаме без условия в себе си.
Упоена съм, но не и укротена.
Отпий от мен. Мечтите не пресъхват.

четвъртък, 25 август 2011 г.

Разсънване

Оранжево-лилавото слънце пи кафе за заспиване. За да сънува сън с късче трева, облаци и серенада.
В кафето имаше три бучки мъка. Защото е само сън.

сряда, 24 август 2011 г.

Бележка

Без пръстови отпечатъци.
Само тайно чувство.
Докато не скъсаш лентата "не преминавай".

Aнонимната питанка.

вторник, 23 август 2011 г.

Жълто

Неканената гостенка почука на вратата. След като никой не ѝ отвори, остави плика на изтривалката, погледна шпионката, виждайки го зад нея, и се спусна по стълбите.
След минута вратата се отвори, той се огледа и бавно взе плика. После заключи, отиде до масата в стаята и го остави прилежно. Повъртя се нервно и седна.
Отне му пет минути да посегне пак към него. През това време знаеше какво ще види вътре.
През това време видя, че навън вали силен дъжд, че има петно на шортите, чу, че песента, която слушаше, е утихнала, че в банята нещо проскърца, усети, че е изморен и гладен. Пликът беше жълт. Някак пъстър на фона на приглушената стая, стоеше неестествено върху покривката.
Прииска му се да не е тук, в тази стая. Но беше. Много неща не му идваха отвътре, но ги правеше, защото така ... прави.
Взе плика и го обърна, за да го отвори. Отзад в горния ляв ъгъл имаше удивителна. Съвсем, съвсем мъничка. Той я докосна, усещайки поздрава ѝ и пак остави плика.
Стана и отвори прозореца. Много валеше, почти не се виждаше другият край на реката. Хубаво е като вали. Капките го пернаха през протегнатите му ръце, пързулнаха се по перваза и се строполиха изморени по босите му крака. Той ги усети, но не се дръпна, стана му приятно. И хладно.
Харесваше му да гледа реката, макар да го правеше рядко. И корабите му харесваха. И нощните чайки. И звездите. Искаше му се да има повече време да ги гледа. Хубаво се сипят над града. И над морето. И над язовира. Като магия са.
Искаше му се да има време за себе си. Имаше толкова много неща да види, да направи. А откраднатите нощни часове не стигаха.
Но тези неща не се признават. Те са тайна. Може да ги споделиш само с приказно чудовище, което ще кимне и ще довърши изречението ти. От това му ставаше страшно.
Отвори плика с мокри ръце. Просто бързо го разкъса и жълтата хартия болезнено изохка.
Дъждът по ръцете му се шмугна през процепа. Обиколи ръбчетата, разплака мъничката удивителна, облиза лепилото и се опъна като на плаж.
В плика имаше снимки от три юлски дни. Снимани от приказно чудовище.

събота, 20 август 2011 г.

четвъртък, 18 август 2011 г.

Отвори очи

Понякога съм гласно няма като раковина на брега и само ако доближиш ухо до мен, ще чуеш шепота ми. А понякога ще го чуеш във вятъра, друг път ще те погали нежно като слънце от огледалото, или ще полепне по теб като парата от сутрешната прозявка на морето. Или ще се сгуши в заврънтулките по листа.
Виждаш ли го в дъха ми? Виждаш ли го в очите ми? Виждаш ли го, жигосана с огъня на рамото ти?
Виж ме като вдлъбнатината във възглавницата ти, на която уморено лягаш да сънуваш, като мисълта за утрото – чисто и щастливо, накривило шапка, като изгрев, окъпан в тревата, като песен, танцувана за теб, като приказка, започваща в 12, като перо от чайка – ладия в реката, като тъмна вечер, постлала черга в небето, като далечен фар, мигащ учестено, като зърно на броеница, търкулило се под иконата, като последна глътка вода, която те утолява, като залък с мед, засищащ от сладост, като солта, изсъхнала след последния ти размах в морето, като точката в края на мислите ти, като многоточието, седнало да закусва с трохи до крака ти, като горчивото събуждане на кафето, дрънкащите ключове към рая-ада (те са на една връзка)...
Виж ме скрита под захвърлената ти тениска, изтъркала от сънища обувките ти, като капка дъжд на бузата ти, гъделичкаща носа ти, зашила с целувки устните ти, докосваща мечтите ти, сбъдваща, твоя.
Не се изморявай да те обичам

сряда, 17 август 2011 г.

Квантово

Времето получи амнезия. Как иначе се лекува мъката?
Невроните му потрепериха изненадано и се огледаха за нови пътища. После започнаха да играят на прескочи кобила, докато не се наместят в часовника. Някои оцеляха.
Новите пътища са самолетни магистрали, морски бряг, калдъръмени пусти селски улички, далечни върхове на планини, квартални пазарчета ...
Дълго пътешествие по любов.

вторник, 16 август 2011 г.

Аржентина

Аржентинска нощ, унесена в танго, замаяна от вино от Трапиче и целувки.
Повей на бяла пола - спомен от сън в Куба, и капки страст по гърдите.
Не сънувам.

понеделник, 15 август 2011 г.

Броеница

Черупките на мидите чакат да бъдат събрани в броеница. Всяка за всяка буква от ОБИЧАМ ТЕ.
Пясъкът драска бръчки по лицата им, морето ги заглажда. Чакат, наконтени с водорасли, да ги взема в джоба си. Блестят слънчево денем в лилаво-бели-сиви-бежови пастелни одежди. Нощем дремят звездно приспани. Утрото ги сварва мокри и настръхнали. Ребрата им са се изострили от хладния бриз. После пак се размечтават, докато хващат тен.
Търкалят се по плажа, подмятани от стъпки и вълните.
Търсят ме. Да подрънкат звънко на гърдите ми като се смея. Като кастанети да свирят на глезена ми, докато танцувам.
Искат да попеят в броеницата ми. Една безкрайна песен за любов. Като молитва.
Ще я чуеш и в писъка на чайката. В корабната сирена. Във фученето на метрото. Във фойерверките за празника. Чувстваш я в гъдела на тревата по ръката ти. Виждаш я на листа, на който рисуваш по обед. В реката, която се изпъва като коте.
Тя е в рошавия ми смях сутрин. Най-влюбеното "хаха". На връхчето на езика ми, когато се плезя. По косата ми, когато ме галиш. Втъкана в червената блуза и сивата тениска. В щастливото ми "ей". Във втората бира, втория шоколад. В съня ти по изгрев.

неделя, 14 август 2011 г.

Теменужено

Теменужените отблясъци на усмивката ти се плъзнаха между процепа на прозореца и излетяха в топлата вечер. Навън е лятна какофония – звуци, глъч, суета, клаксони, музика ...

Тишината се е пъхнала под възглавницата ни и се подава само босата ѝ пета с песъчинки по нея. Преди да поиграе на криеница ни целуна по устните и ни остави да се разбираме с поглед, мимически да се докосваме.

Усмихваш се. И със затворени очи мога да усетя усмивката ти. Като прилив. Като звън на китара.

Тъмно е, чувам нея и шепота на мислите ни. Кратък диалог на мечти. Без въпросителни.

Тъмнината се сгъстява в очите ни. Пламва нощно в тях, ускорява пулса на луната. Една вълна се гушна в друга. Пропищя нота на чайка. Тишината е заспала. Докато целувам крайчеца на усмивката ти. Виолетово пияна съм. Ненапита.

Едно желание се гушна в друго.

петък, 12 август 2011 г.

Ела

Идвам официално неканена, изневиделица. Връхлитам като вълна и се разбивам в мечтите ти. Идвам с утрото, преплела пръсти в слънчевите лъчи, подала глава изпод завивките. Идвам вечер, тъмна като очите ти, промъкваща се в мрака, дебна сянката си – дневната, щастливата. Идвам винаги, щом замлъкнат птиците, стреснати от гръм, когато облаците препускат изплашени в небето. Идвам като дъжд от комети, изгаряща и палеща пожари. Идвам като мисъл, забулена в желания, ту невинна като ангел, ту грешна като дявол.

Опитвам всяка дума, изречена от теб, и гълтам жадно смисъла ѝ. Езикът ми е лепкав от любов, изпита за „лека нощ”. Падам в спомени, останала без дъх, и се будя, сътворила нови. Измислям кръстопътища без стопаджии, без знаци, но пак покрити с пепел от мъртви снимки. Рисувам се и се изтривам - пастелна, лилава като тъгата, червена като лятото.

Ръфам въжетата, впримчили душата ми, дърпам, късам. Писъкът ми литва като молитва. В зениците ми кацат надежди - милиони самолети за Рая.

Идвам бясна, че съм закъсняла. Идвам като сън, окъпан в копнежи. Идвам мамеща и дива, стиснала в шепи морето. Идвам с наркотик по небцето. Идвам, за да се родим отново в сълзите на времето.

Живеем в мечта, не мечтаем. Просто ти и аз. Завинаги ... В теб съм. Нежна и невероятна. Искай ме!

Дойдох, за да те обичам.