Понякога съм гласно няма като раковина на брега и само ако доближиш ухо до мен, ще чуеш шепота ми. А понякога ще го чуеш във вятъра, друг път ще те погали нежно като слънце от огледалото, или ще полепне по теб като парата от сутрешната прозявка на морето. Или ще се сгуши в заврънтулките по листа.
Виждаш ли го в дъха ми? Виждаш ли го в очите ми? Виждаш ли го, жигосана с огъня на рамото ти?
Виж ме като вдлъбнатината във възглавницата ти, на която уморено лягаш да сънуваш, като мисълта за утрото – чисто и щастливо, накривило шапка, като изгрев, окъпан в тревата, като песен, танцувана за теб, като приказка, започваща в 12, като перо от чайка – ладия в реката, като тъмна вечер, постлала черга в небето, като далечен фар, мигащ учестено, като зърно на броеница, търкулило се под иконата, като последна глътка вода, която те утолява, като залък с мед, засищащ от сладост, като солта, изсъхнала след последния ти размах в морето, като точката в края на мислите ти, като многоточието, седнало да закусва с трохи до крака ти, като горчивото събуждане на кафето, дрънкащите ключове към рая-ада (те са на една връзка)...
Виж ме скрита под захвърлената ти тениска, изтъркала от сънища обувките ти, като капка дъжд на бузата ти, гъделичкаща носа ти, зашила с целувки устните ти, докосваща мечтите ти, сбъдваща, твоя.
Не се изморявай да те обичам
Няма коментари:
Публикуване на коментар