сряда, 28 ноември 2012 г.

November rain


Мъглите падат покосени от вятъра.
Светлините се разтичат под капките.
Вечерта жужи.

Капсулирам се в тичинка дъжд.
Валим.

Тъмнината изтрива сенките от клепките на деня.
Ляга вярно в очите.

Вали.
Aз в капките.
Тихо е в края на осовата линия.
Чувам.

p.s. Мамо, благодаря за дните, които сподели с мен! И за подкрепата!

понеделник, 29 октомври 2012 г.

Сигурност


Вятърът разплита буйни плитки в прибоя. 
Отвъд, градът е бетонно пуст. 
Дъждовни рими припяват по прозорците.
В които се оглежда небе индиго.

Сетивно сънуване по
обоняние
вкус
зрение
слух
осезание.
Против кошмари.

сряда, 17 октомври 2012 г.

Неизбежно

Избледняло е всичко наоколо. Овехтели жълтеят звездите, попили в морето. Вятърът вяло мърмори, захвърлил последния щурм демоде в гардероба. Небето зъзне в износено яке. Луната е лениво увиснала в ъгълче новолуние. Земята е отпуснала напукани длани, недочакала дъжд. Птици кръжат само в сънищата на чуждоземците. Няма удивителни в писмата, нито влюбени котки по покривите.
Нощта мирише горчиво на бадеми.
Сякаш някой отмъстителен художник е плиснал четка скръб по прозореца.

Но аз нося в сърцето палитра неизбежност. И докато пейзажът стене нямо, нацапах с жълто устните на звездите, целуващи ярко морето. Дръпнах вятъра за опашката да търкулне Луната по дирите на мечтите. Небето кихна облаци и се разголи лятно. Кометено ято бликна в ручей, милиарди треви избуяха в лилаво. Отворих тайно сънените клетки на чуждоземците и птиците се композираха в рояци песни. Мустаците на котките се усмихнаха.
Нощта ухае бадемово, като в една любов по Маркес. Удивителна!
Сякаш някой реставратор е дорисувал с пръсти това, което не видя художникът.

След поредните 3 часа четене на Карибиана.

вторник, 11 септември 2012 г.

Халюцинация

Първо се изгуби из картините, из полиглотското бърборене на туристите, между масите на приседналите на сгледа кафенета, между саксиите в шпалир за парад, заслепиха я светкавиците на фотоапаратите, уличните лампи закръжаха в очите ѝ, някой я бутна, спъна се в препълнена чанта с пастели и поиска да избяга. А беше красиво - площадът, художниците, сградите, фонтаните, чашките с последно еспресо, стълбите, утъпкани със зрители...
Дръпна се назад. Обърна се и забърза към първата изпречила се малка уличка - все същия поток пред напора ѝ да се скрие. От малките ресторантчета подрънкваха чинии и чаши, колосани сервитьори я канеха да седне, оживлението надвикваше музиката от тонколоните.
Тя забърза, минаваше между хората и вече подтичваше. Постепенно уличките се опразваха, криволичеха една в друга все по-тъмни, все по-пусти от врявата. Прозяваха се прозорци и заспиваха, мяркаха се котки привидения с горящи очи, стрелкаха се окъснели птици, чуваше се приглушен тропот в къщите.
Тук, макар да не знаеше точно къде е, тишината бе превзела нощта. Стъпките ѝ будеха паветата от унеса и за да не смущава това, което бе търсела в изгубването си, се събу и безшумно забави ход.
Наоколо сивееха стари олющени домове, железни огради бяха наострили мечове, до тях се издигаха боядисани зидове с послания, увенчани с бръшляни, дърветата се бяха загърнали топло с клони, няколко лампи отегчено заспаха. Луната се мерна окуражаващо, но нахални облаци покриха и нея, и уличката.
Почти нищо не се виждаше, едва засичаше извивките на къщите.
Разпозна каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Погали дървото, издраскано от времето - бурите, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
Вратата шумно проскърца и заяде, но я подпря с рамо и не обърна внимание на интуицията си да се върне. Лъхна я мирис на листа и на рози. И на нещо сладко. Но нищо не виждаше.
Спря на прага, протегна крак напред, не усети земя. Хвърли обувките на улицата, за да не ѝ пречат, и те изплющяха като зряла ябълка.
Наведе се, хвана се за вратата и протегна другата си ръка. Опипа мокра пръст (не беше валяло) и трева. Протегна и другата ръка и очерта малък периметър, колко да стъпи безопасно в него.
Изправи се, пристъпи, направи няколко крачки по-уверено, заплете се в храст, розов шип я жегна по коляното, по китките и тя се изподра цялата.
Миришеше все по-силно на сладко, на ... феромони. Ноздрите ѝ се разшириха. Там, в черното, сетивата ѝ се разлистиха. Започна да усеща. И всичко усещаше нея. Сякаш бе в огромна паяжина и дъхът ѝ, движенията, мислите подръпваха струните, а на другия край долавяха с пипала, крачета и крила сигналите и връщаха разнопосочни отговори.
Вляво усети размаха на бръмбар, чу жужене, далечна музика, жабешко крещене. Под краката ѝ земята беше лава, пръстите ѝ потъваха в нея и тя я чувстваше гореща и зърнеста, шумяща от милиони животинки. Споделяше кислорода си с невидими прилепи - и тя като тях ги улавяше с радарите си, молци, паяци, дребосъци, които не знаеше, че въобще съществуват.
Насочи се надясно, инстинктивно, към средата на паяжината, феромоните вече бяха оцветили кръвта ѝ с нетърпение. Пред нея имаше нещо голямо и тежко и ... о, как миришеше на сладко. Главата ѝ се омая.
Тя напипа дървена маса и пейка. Приседна накрая олюлявайки се. Сякаш бе избухнала ароматна бомба и осколките тъкмо се забиваха в кожата ѝ.
Протегна се и докосна стъкло, долови очертания на чаша. Хвана я, дори не помириса, първата глътка очерта устата, хлъзна се по гърлото ѝ и се спусна водопадно към сърцето.
Краката ѝ потръпнаха от хладен допир, ветрен шал премина през глезените. Затвори безполезните си очи и усети вкуса - топло дъхаво сладко. Като летен малинов сироп, гъст, вкусен и жаден. Но не беше малинов сироп. Беше вино. Или нещо такова.
Пиеше алчно, на големи ненаситни глътки. Алкохолът жегна езика ѝ и го стопли за целувка, отпусна връхчето му, разроши папилите. Ветреният шал погали косата ѝ и се уви около шията и раменете и тази прегръдка я отпусна - ръцете, гърбът, гърдите, коремът, бедрата, прасците потръпнаха сякаш за първи път свободни да се движат.
Чашата изпука и се пръсна като заря в ръката ѝ, но не усети болка.
Люшна се назад и се облегна на пейката. От устните ѝ се стичаше вино, или каквото и да беше. Очите ѝ още бяха затворени и сякаш нямаше нищо на света, заради което да ги отвори. Обзе я премала - внезапна, без възражения. Само да ѝ се остави за малко, това чувство на целувка да я обгърне цялата, да е в нея...
Успокояващо. Живително.
Почти се свлече на земята в някакво състояние, овладяващо я поривисто. Правеше я покорна като пресен мед, все още златист и мамещ. И тя се разтапяше по тревата.
Просветна мълния, избуя в прилив, в цигулка, в стадо коне. Въздухът стана на капки и заваля по кожата ѝ. Усети се между зелено и слънчево.
Сърцето ѝ заби усмихнато.
Ветреният шал пристегна прегръдка и тя загуби съзнание.
След малко чу стъпки, неразбираеми гласове, някой я вдигна (а тя бе въздушна), понесе я. Прегърна я (мирише на музика), докато превързваха ръката ѝ, после я зави. И стоя и я гледа. Надушваше нотите му.
Беше сънено-будно. Началото на халюцинацията. И докато се опитваше да я прихване с настръхналите си нерви, заспа.

Неделя по обед по улицата минаваха вечните туристи. След тях вървеше боса жена с памучна дълга рокля, носеше вестник. Една от туристките се обърна и я видя, вдигна фотоапарат да снима, но жената направи отрицателен знак с ръка.
След няколко крачки сви към каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Дървото бе издраскано от времето - бурите, дъжда, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
От другата страна на прага липсваше стъпало и направи по-широка крачка, за да стъпи на земята. Градината бе окосена, грейнала от цъфнали рози, чаршафи се вееха посрещащо. В края имаше бяла дървена маса и груба пейка. На масата бяха подредени тетрадки, скицник и моливи, на пейката се валяше почти изплетен шал, накрая ѝ висяха като сувенир сандалите, с които бе дошла преди години.
Тя остави вестника на масата, влезе в къщата и го откри да пише писмо. Усмихна се.

Последната неделя на август правеха "виното".

понеделник, 10 септември 2012 г.

limitless

Такси с испанска музика, книга и пътуване limitless.

Границата на въображението може да е една фантазия по-напред, отколкото предполагаме, а понякога много повече.
Също като прага на удоволствието.
Зависи от химичната реакция.

(из размисли по една книга)

петък, 31 август 2012 г.

Рецепта

Шест стръка омайниче, набрани от духове, се сплитат под сърцето, когато на небето луната засинее.
Избистрят душата - да види калейдоскопа в себе си, цветовете му да я опрашат, да живне в нектар от емоции и да се приеме.

Духовете усещат, че са помогнали и главоболието им минава.

Пет минути преди сън се мисли за омайничето.

Хипноза

Сутрин, когато лъчите прокъсат пердето, заспивам покръстена в стихове.
Иска ми се.

Сънувам наядени от целувки круши и пера амулети.
Против есени.
Сънувам небесна бродерия, намачкана в страст по леглото.
С(нощна).
Сънувам морски тераси, слънчасали от разголени стонове.
Луди за обичане.
Сънувам как облачната турбуленция подпали вчера небето.
Любовен гръм.
Сънувам тъгата, разранила от взиране очите на моряците.
Сирена зад борда.
Сънувам децата ми - руси, момче и момиче, късат ми спомените.
Игра за порастване.
Сънувам светла нежност, оцеляла сред асфалтени плевели.
Внимателно стъпвай.

Сънувам бъдещето вляво, така ме учат под хипноза.
За събуждане.

четвъртък, 30 август 2012 г.

Заръчано

Да ми пазиш пеперудите - още пърхат крилата им между думите.
И думите да ми помниш - все са от душа речени.
Нарекла съм ти няколко надежди - те са за сбъдване.
Сбъдни и няколко чужди - не щади добротата.

Оставила съм купчина книги - чети до фантазия.
Фантазирай чувствата - по-лесно да те докоснат.
Докосвай звездите - да падат в желания.

Оставих ти букви - напиши ми писмо до поискване.
Искай повече - не кацай примирено при другите.

И друго имам да кажа, но знаеш.

Кафето е топло, пометох небето, запалих и слънцето.

Добро утро и до залез.

събота, 18 август 2012 г.

Разходка с дъжд


Странно дълъг ден притича по тревата. Посипаха се думи. Замириса шоколадово на слънце. После на луна от чашата с вино.
Кипна погледът в небето, размаха мигли, напоени с обич, разроши облаците с мисли, пък се прислони в сянката на ятото.
Заваляха въздишки, шепнеха на тревата. И на ятото с влюбения поглед. Валеше ласкаво в душата, лятно. Валеше като в сънена мечта.
Тайните се приютиха на капки в огнените ириси на маковете. Вляха се споделящо в глътка мираж по ръба на усмивката.
Лавандулата заметна ароматно поли, погъделичкана от ъгълчето на смеха.
Огледалните крила на светулките уловиха оранжевата дъга, засияха залезно.

Нощта духна по перата мигли.

Дълъг ден, но всичко трая само миг, докато сянката на птиците премина през слънцето. На път за утре - вчера.

вторник, 7 август 2012 г.

Deadline

Мостът над реката се опита да побере всички автомобили, дошли да почетат височината му. Стотици метри въздух дишаха между него и бистрата вода, в която се мержелееше ръждиво-бетонната му снага.

Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.

Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.

Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.

Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...

онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...

И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.

Досега.

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...

И после видя утрешния ден.


Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:

- Готова съм.

Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".

Качиха я и

тя видя утрешния ден

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,

докато скачаше

в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...

Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.

После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.


сряда, 25 юли 2012 г.

Сектантско

На върха на ножа има белег от фанатично откровение. До него агонизира осакатено въже.
По пода цъфтят капки живот. Прозорецът е замъглен от стонове ендорфин. Светлината се е притулила срамно свидетелски в пламъка.

Орда палачи в лявото полукълбо погребват логичното. Пъплят в мравчена нишка към ядрото на правилата, за да смелят рационалното в храна за интуицията. Изкореняват аксоните до смисъл, оставят бразди за семена фантазия.

Хронометър пази сърцебиенето на душата.

Игла за побеснялата сънна артерия.
Спешно.

В лудост и до лудост.

(преди полет)

вторник, 24 юли 2012 г.

"Зависимо окачване"

Причинно-следствените връзки между невроните водят до по-голяма честота на вибрациите при "WMtT" стимулация.
При Т са валидни и комбинация от методи и средства с различен интензитет в зависимост от а и F.
J на получаване и J на отделяне са правопропорционални на t.

November rain ... and July tears



One dream less.
Coming next...

вторник, 26 юни 2012 г.

Митология

Умея да се вричам тихомълком в сладкогласни нощи.
Връзвам с усмивки слънчевите плитки на утрините.
Танцувам лекокрило по оперението на залеза.
Измислям пътища през многоточия и въпросителни.
Забърквам фантасмагорични спомени.
Прегръщам маково нежна, до упояване.
Бленувам зъбите на вълк единак.

Не умея бъдещето без.

... но споделям рецепта за митове, сътворени в обичане.

Честит празник,
Дишай от щастието в сърцето ти!

сряда, 13 юни 2012 г.

Засищане



Странно с аромат на изумрудено замайващо. Дъхаво на сияен бриз. Хладко мълчаливо, с няколко пипети водослен сок. Солено миден привкус. Черностъклено, отразено в петролените люспи. Пътешества в отраженията на гларусите. Изсмуква спомени с медузени вендузи.

Томително полепва по порите, животински мускусно излъчва жега, глад, хищност до пурпурно. Отклонява пътя на пулса дълбоко в негата на желанието, замъглява с прибоя избухналите зеници, люшва тялото като вълна, настройва го, драскайки с миди по вените.

Притваря с устни накъсаните дихания, гали с пясъчни пръсти раменете, пасажно минава по глезените, усуква се по бедрата в моряшки възел, по корема, плъзва език като разтреперана лунна пътека по гърба, нагоре, до изтръпване.

Впива се в кожата, премаляло от миражи, търкулва се по извивките, хапе полудяло за допирни точки.

Целува възхитено трептенията на ноздрите, учестеното туптене на мускулите.

Потъва в сласт- изкипяло сладко по езика.

Понякога морето е различно.

Квадратно



Квадратът се отваря за сънуване, когато отскочи спиралата в него, опита от крещящо-ядящи мозъчни вибрации.
Тогава духът поема дъх, тялото му трепва сепнато от цветозрения, от клатушкането на оста си, сякаш извадено от вцепенение, но вцепенено. Но продължава съсредоточено отнесено да слуша себе си изпод пищенето на нотите и ... да поглъща усещания.

Издигане из сетивата. Цветовете избуяват като макове, лавандула, рози, лотоси... Преобръщат се, приближават се и се преобличат в точки, криви, отсечки, паралелепипеди... неоново-зелени окръжности...
Цял парад от фигури, от огнехвъргачи на кокили, от танцьори каскадьори, от крила на чайки по миглите.
Пробиват досегашните граници, препускат скоростно навътре до премала.

Нишката отгоре дръпва изведнъж, когато духът е разтворен в световъртежа, за сънища. Чува вече само себе си. Атомно разпадане и събиране в себе си.
С безтегловни длани. Оттласкване от тук.

Там, където иска. Различно паралелно.
Константно неизмеримо общуване.

Първично въображение.

1,30.

(от града, от който имам нужда)

вторник, 22 май 2012 г.

Опровержение

Там

тишината е нежна
усмивката е разлистване
погледът е религия

където

пиеш от чашата ми
танцът е дихание
другостта е муза

има

всичко
това е достатъчно

(бридж за начинаещи)

неделя, 20 май 2012 г.

Desire


Мислено пътешествие до края на света.
Сред майската трева, плясъка на езерото. Сред гонитбата на облаците на върха на планината. Сред светлините на града - танцуващи светулки. Сред сенките на слънцето, цопнали крака във фонтаните. Сред пейките в училищния двор в следобедната жега. Сред пустинята и миражните планети в цифри. Сред селските улици, пълни с ваканция. Сред терасите, усмихнати в сумрака на морето.
Навсякъде.

Като шепот в залезното небе. На размаха на едно желание. Безплътно озоново. В очите на птиците. По клеймото на писмата. Телефонните жици. Лакираните гърбове на влаковете. Доспехите на самолетите.
Всякак.

Без дати.

Сега.

сряда, 2 май 2012 г.

Утопия

Небето беше черно, тъмно, тъмносиньо като лиснато мастило от октоподи в нощното море. Проблясваха само самолети звезди. Луната беше отхапана с равна захапка -разполовена нощна лампа.
Нито един прозорец не светеше. Градът похъркваше. Улиците кротко лежаха, не дишаха прашно, нямаше спринтиращи хартии по тротоарите. Колите бяха наредени като от детска ръка, като бензинови войници. Опити сякаш от собствените си пари, те кротко пъплеха денем по правилник, а привечер се унасяха. Малко по-късно само някоя окъсняла кола минаваше на вечерна проверка и после успокоена заемаше мястото си на паважа.
В този град никой не се буташе, не ръмжеше с ядосан двигател. Непознатите си кимаха -градът бе толкова малък, че всеки познаваше всеки. Сутрин стопанките премитаха чистите улици по навик, по обед ги къпеха от лятната жега, а вечер забравяха за тях, заети да къпят децата си. Работниците не закъсняваха, не се оплакваха. Вечер сговорчиво се подаваха през масата димящи чинии. Никой не закачаше хлапетата по черешите, но и никой не ги бе видял накачулени в зелените им корони.
Издайнически светна тераса и загасна. Другите тераси се ококориха, дрехите по просторите шепнещо се развяха. Балконите обаче внезапно се опомниха и толкова се смутиха от късния час, че за малко да замигат морзово в протест, но любопитството им надделя. Веднага им стана ясно, че нещо става.
Едно момиче се бе облегнало на перилата. Беше сенчесто, едва се виждаше. Тя огледа тъмнината на загасналите лампи, надигна се на пръсти да мерне свирката на локомотива и после вдигна поглед нагоре. Луната махна спящия облак от очите си и освети с лъчи момичето. Небето се избистри и звездите блеснаха в съзвездията си. Неонова пътна карта.
Внезапно се чу ясен като стомана птичи хор. Като глъчка на пазар в клоните. Звучеше отвсякъде. Ту бърз като спешна телеграма, ту протяжен като прозявка. Отдалеч писна птица с глас на мюезин. Сбираше всички. Дърдореше им нещо важно, те млъкваха за момент и пак извисяваха спорно гласове.
Тя слушаше надвикванията им, затворила очи. Преливаха се в мислите й, повличаха ги в песен. Беше спокойна, но и някак развълнувана. Нещо като да знаеш отговора преди въпроса.
Зениците й се уголемиха, свикнали с тъмнината. Момичето вдигна показалец към звездите и те трепнаха. Погали очертанията им като с вълшебна пръчица, все едно правеше последни щрихи по чудноватите геометрии.
После се събу и внимателно се качи на перилата. Изправи се и застина, докато вятърът я дърпаше за пижамата да слезе. Глъчката в листата се укроти внезапно, както бе започнала. Въздухът кристално се наелектризира, пое си дъх и замря. Стана хладно прозрачно. Тя настръхна, а с нея и мислите й.
Правеше го от съвсем малка. Това сега бе продължение на усещанията, които щеше да материализира.
Напрегна се. Зарядът около нея се сгъсти във вакум, прозорците страхливо издрънчаха като при лек трус. Тя задиша насечено, но накъсаните сънища спомени я успокоиха. Не мигаше, вторачена в картата над главата й. Когато се убеди, че я запомнила, затвори очи и звездите се появиха отново, същите, каквито ги бе фотографирала в очите си преди секунди.
После разтвори ръце, опъна ги като тетива, пръстите й бяха разтворени пера. Припомни си чувството след събуждане - то премина по нея, погали настръхналата й кожа и промълви съвсем тихичко в ухото й една единствена дума.
Тя приклекна стартово. Тялото й аха да политне напред, но сякаш се разколеба и чинно се подчини на мускулите. Изведнъж се почувства леко, въздушно пълна с миражи, които претопиха цялото й напрежение в маранята на спомените.
Скочи на един дъх и полетя.
Клоните и зрителите по тях я проследиха ахнали, докато се изгуби високо между съзвездията.
Но тя не се изгуби. Само така изглеждаше.
По действителен случай.

четвъртък, 26 април 2012 г.

Май

е в пролетно-лятно настроение.
Подскача по ламаринените покриви
с дъждовните си стъпки
и оранжево-лилаво слънце за чадър.
Загръща се с ефирния ветрец,
a после връзва шала си дъга за облаците.
Свирука в ушите на водосточните тръби.
Заслепява сутрешното огледало.
Облизва с нос каймака на кафето.
Тича бос по боядисаните пейки.
Чете вестник наобратно.
Мирише на шепа какао.
Тананика припева на птиците.
От джобовете му се ронят семки.
Вози се без билет на нечия шапка.
Яде сладко за двама.

Вечер.
Се събужда.
За сън.
Рисува.
С пръсти.
Копнежи.

Май се усмихва влюбено от пръв поглед.


сряда, 4 април 2012 г.

Наивност

Не се събирай, пръсни се в тази любов.
Цялостно, с разрушения. Собствените.
Да се напукат мислите от експлозията и да се обелят като варосани с безверие икони в гробница. Отдолу да струи златна благословия.
Черното по клепачите е сянката на заревото.
А по пръстите - барутът, дето има вкус на тръпнещо всичко.
Фитилено тлее дихание по устните.
Подпалени са за скок атрофиралите мускули.

Избухни. Мазохистично. Светът се променя малко трудно, понякога му трябва усмивка наивност на глупаво момиче.

p.s. На Д. за смелостта й да бъде себе си. И за уроците, които уча от нея.

сряда, 28 март 2012 г.

Nuvole Bianche

Красотата цъфти в сънищата на белите облаци.
Красиво цъфтят мечтите им по огледалото на океана.
Докосват флиртуващо устните на вълните с приказните си мигли
и смело танцуват по зелената им снага, докато я разпенят влюбено.
Разпръскват слънчев прашец с усмивките си
по люспите на рибите, по гланца на корабите, по пясъка, по чадърите...
А очите им греят щастливо от безвремие.

Облаците сънуват. Красиво и слънчево. Каквито са мечтите им.

p.s. Беше дълго чакан, прекрасен концерт на Людовико Ейнауди.
Наситен с прекалено много чувства.
Беше безвремие.

петък, 9 март 2012 г.

Фантазьорка

Плодово мускусно на пазара. С няколко припева музика от синьото кафене и чаша ром за ободряване. Там, при местните. Разходка с гладни пръсти по сергиите, надиплени като черга, като рокля на танцьорка. Полата й като закачлив бял копнеж. Внезапна и гальовна. Смуглият й изправен гръб отразява слънцето, докато минава. Няколко капки вода от мократа й коса. Чантата с плодове и хляб, тънките й китки с гривни белезници, впили се в жилите й. Извърнат поглед, намигащи обеци и усмивка. Там, на пазара.
Една кубинска циганка, която ще танцува вечерта. Защото вярва в магии.


сряда, 15 февруари 2012 г.

Приношение

Вятърът се бухна в житата и се отпусна в полюшванията им. Леките облачни сенки поседнаха в клоните на дърветата, изтощени от припека. Беше жарко. Сухо. Пръстта се беше набръчкала от жегата и болезнено чак пареше ходилата с твърдостта си. Обедното слънце се бе вдигнало високо над селцето и бавно се търкаляше, сякаш се забавляваше в тази игра на криеница с хората.
Уличките бяха празни, калдъръмът нажежен до бяло. Из дворовете се вееха колосаните от лъчите дрехи, кучетата бяха замлъкнали от жажда, вратите и прозорците бяха зазидали и малкото останал хлад по къщите. Oклюмалите треви покрай оградите трептяха от песента на щурците.
Беше жарко и сухо. Тежко. Но миришеше на детство.
Малко след като утихна похъркването на вятъра, едно дете се появи като привидение на края на селото. Никой не го видя, когато скочи през ниския прозорец, нито как мина бавно покрай дядовия пес, нито пък го видяха да се премята през оградата, за да не скръцне ръждивата порта.
Беше босо, с къси панталонки и избеляла от носене блуза. Нослето му се беше обелило от слънцето и няколкото лунички по него тъмнееха по-силно. Косата му беше разчорлена, все едно досега се беше крило под чергите. По загорелите му крака имаше няколко синини.
Детето стискаше до гърдите си парцалена книга. Краищата й бяха наръфани от четене, буквите сивееха на пожълтялата хартия. Рисунките имаха нужда от реставриране, а кориците - от подплата. И въпреки цялата й непривлекателност, детето я беше прегърнало като най-ценното съкровище.
Почернелите му от праха крака почти не оставяха следи, толкова леко вървеше.
Нито една врата не се отвори след него, не се чу вик. Никой не забеляза невидимите му ситни стъпки покрай дуварите.
Детето бе навело леко глава, очите му се мръщеха от слънцето, по челото се виждаха капчици пот. То не бързаше, изглеждаше, че се шляе.
Но детето не погледна и за миг встрани. Житата се нижеха около него като златни кълбета прежда, но не посегна да я оскубе. Някое дърво му изшумоляваше приветливо, но не се покатери по него. Пеперуди пърхаха игриво, но не се спусна да ги гони. Вероятно защото обичаше светулки, уловени в шепа малко преди полунощ.
Погледът му бе закотвен напред, хипнотизиран. Такъв поглед имаха големите, които са взели важно решение, но то нямаше как да знае това. Защото не беше пораснало и не правеше разлика кое решение е важно. За него всички бяха такива.
Пътят полека се виеше в гората и по-ясно се чуваше водата. Първо като шепот, после като полугласна тайна и накрая, когато спря пред реката, тя му забърбори бързо и неотчетливо, докато се мяташе като ловък акробат из камъните.
Детето се отпусна на колене, стискайки книгата. Чу пчелите и тогава усети мириса на цветя. Едва сега се огледа с любопитство и видя лилаво-бялата поляна. Затвори очи и вдъхна предпазливо.
Бе решило да дойде още преди седмица, но оправданията го спираха всяка сутрин. Днес, когато се събуди, откри в съня си най-доброто оправдание ... да го направи.
Детето отвори очи и постави внимателно книгата на топлата трева. Сложи ръка върху й, сякаш беше Библия, но мислите му не се строиха за молитва. С другата ръка се пресегна и откъсна цвете. Погали омачканото си съкровище, разгърна листовете и положи внимателно цветето вътре. Впери очи за миг в редовете, но затвори книгата. После отпусна немощно ръцете си върху коленете, раменете му се повдигнаха рязко от глуха въздишка и се разтресоха. По китките му капнаха няколко сълзи, по блузата, и замряха непритеснително. Минута по-късно, докато из главата му се появяваха умолително страниците, то взе книгата с две ръце, погледна я с нежност и бавно, съсредоточено, ритуално я пусна в реката. Водата я поде жадно от погледа му, завъртя я между пръстите си и я прибра в пазвата си. Надолу-надолу по течението.
Привидно времето не спря.
Детето постоя малко, и макар вече да не виждаше книгата, присвиваше търсещо очи, както пътниците на гарата очакват влака.
На връщане стъпките му бяха натежали, тялото му се беше отпуснало. Беше се привело и все така не забелязваше нищо около себе си, тъжният му поглед метеше прашния път пред краката му.
Селцето не го посрещна, пропусна го незабелязано да се прибере.
Почти нищо не се бе променило. Но мирисът на детство бе само в сърцето.

неделя, 8 януари 2012 г.

Епилог

Неделно лежерно мързелуват прозорците, нагледали се на седмичните състезания.
И е тихо, следобедно, тихо зимно... Всички асоциации са заети, наречени вече, покръстени с лятна роса за причастие.
Ще ми се да съм в книгата до леглото - написана, довършена, приключенски и всякак уверена в добрия край, в някакъв епилог побрана, щастливо-развързана за фантазия... Все пак, за да има нещо за доизмисляне в мен, светло и чисто до ослепяване.
Да парне пръстите по редовете ми, да ги стресне с мастилено облечени диалози, да се увие о китките мислено, да ги събере като за молитва и аз между тях, в тях, в нея. Между две длани, уж цяла. Да тиктака пулсът с мен. И аз да се пусна по вените му стремглаво, презглава, секундно-скорострелна, задъхана да ме допише душата, провокирана от многоточието ми...
... После ми иде да прегриза стъклата на неделята, ледената физиономия на зимата, да оскубя едно по едно петолинието на тишината, докато не спре да се цупи фалцетно.
Защото всички асоциации са заети и подозирам, че съм само в една книга, един единствен екземпляр с няколко капки восък, запечатали ... лятото?