Мостът над реката се опита да побере всички автомобили, дошли да почетат височината му. Стотици метри въздух дишаха между него и бистрата вода, в която се мержелееше ръждиво-бетонната му снага.
Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.
Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.
Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.
Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...
онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...
И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.
Досега.
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...
И после видя утрешния ден.
Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:
- Готова съм.
Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".
Качиха я и
тя видя утрешния ден
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,
докато скачаше
в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...
Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.
После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.
Никога не бих се преборил със страха си от височина за да скачам, но ѝ завиждам за "този момент на оттласкване" !
ОтговорИзтриване