сряда, 17 октомври 2012 г.

Неизбежно

Избледняло е всичко наоколо. Овехтели жълтеят звездите, попили в морето. Вятърът вяло мърмори, захвърлил последния щурм демоде в гардероба. Небето зъзне в износено яке. Луната е лениво увиснала в ъгълче новолуние. Земята е отпуснала напукани длани, недочакала дъжд. Птици кръжат само в сънищата на чуждоземците. Няма удивителни в писмата, нито влюбени котки по покривите.
Нощта мирише горчиво на бадеми.
Сякаш някой отмъстителен художник е плиснал четка скръб по прозореца.

Но аз нося в сърцето палитра неизбежност. И докато пейзажът стене нямо, нацапах с жълто устните на звездите, целуващи ярко морето. Дръпнах вятъра за опашката да търкулне Луната по дирите на мечтите. Небето кихна облаци и се разголи лятно. Кометено ято бликна в ручей, милиарди треви избуяха в лилаво. Отворих тайно сънените клетки на чуждоземците и птиците се композираха в рояци песни. Мустаците на котките се усмихнаха.
Нощта ухае бадемово, като в една любов по Маркес. Удивителна!
Сякаш някой реставратор е дорисувал с пръсти това, което не видя художникът.

След поредните 3 часа четене на Карибиана.

1 коментар:

  1. Моята нощ ухае на вино и пура, но много ми хареса и твоята :). Винаги ми даваш един страхотен старт на тези вечери. Знаеш, но аз да си кажа :)

    ОтговорИзтриване