Разсъмване

Когато вятърът нашепва стихове дървесни на облаците, що притихнали са край Луната, а звездите притварят очи омаяни, тогаз в тъмата идва друго време – полунощно, полуутринно. Издигат се душите на тревите в лятна омара, аленее аурата ѝ също макове, нощта се прозява с лавандулова въздишка, пръстите ѝ затулват последните светулки пазачи, умиряват тварите за опашките, изшътква на совите и настава тишина.
Стиховете падат обратно в листа по клоните, за да я чуят, да усетят стъпките ѝ -нижат се като ноти по петолинието на топлата земя, трептят я, изтръгват стонове от сънищата ѝ.
Тя отдалеч мержелее между дърветата с ефирната си рокля сияние, с омайничета в рошавите коси, понесла стомна жива вода на рамото си.
Първом напоява житото, после бързокрилите атове на вятъра, плисва в бързеите, прави чай на самодивите, сипва в кладенеца за причастие и умива очите на слънцето.
Последните капки разлива по устните си.
Сетне, когато светлината напъпи в небето, надвесва се и те целува по сърцето.
Издайнически, по възглавницата има омайничета.