Тревата попива мълчанието.
Умее да слуша полегналата в гърдите ѝ тайна, толкова крещяна в себе си, че е прегракнала.
Увива издраното ѝ гърло с китка детелини и ласкаво, ефирно я осветява с роса, придумва мислите в кротналото ѝ се сърце.
За да се изрече мълчанието – дума, няколко.
За да живеят сред хаоса на всичко сътворено, да намерят смисъла си, да се подредят в безкраен низ от същности, които ще пътуват далеко, далеко.
Там, където започва всичко.
Няма коментари:
Публикуване на коментар