Вземай си тази усмивка -
леко кривата, хлапашка,
вирнала ъгълче към слънцето.
Вземай я - странна ми е,
съвсем не ми приляга на дните.
Току-се усмихне, когато
най съм сърдита...
Когато съм тъжна -
ще вземе да прихне,
да се надсмея над себе си...
Нацупва се като дете,
облича скуката в
муцунка шегобиец -
сякаш съм 18-годишна,
вятърничава, девойка.
Къде да я дяна?
Да можеш, моля,
да я изтриеш -
с палец да изтъркаш
това инатливо ъгълче,
което подскача като те види.
Ето, и мислено я усещам!
Лудетина!
Или... ако може, моля,
да ме целунеш, току-виж...
ти се лепнала обратно.
Като вирус.
Аз... май пораснала съм
за такива боледувания.
"Не става", смееш се.
Лика-прилика ми била.
Вироглавец.
"Хлапачка".
И ме целуна.