Молитва

Мълчаливо е като окосена коса, напоена от сълзи.
Навързана в гъста плитка, увита около китките.
Редила съм клетва, копнеж, признание.
После пак сноп клетва, сноп отчаяние, сноп копнеж.
Докато си изплета хомота.
(От собствена мъка хуманно се умира).

Чевръста, като да си тъка чеиза. Все тъй нетърпелива.
Да ме хване за косата, да дръпне тежката плитка около лакътя си.
Да свие вежди срещу моите.
Навъсено, като пред присъда...
А аз да го умилостивя с пръсти по клепачите.

Дадена съм му вече с все всичките ми думи, даже неизтъканите.
Колко да не му стигат...

Щрак!
С един размах я посече, прималяла в пазвата му.
Свлякоха се години бреме молитва.
И вятърните мелници опустяха.