вторник, 17 юни 2008 г.

Кладенец

Остротата на думите поряза меката част на ухото ми и кръвта шурна, заслепявайки с пурпура си лазура на предишните усещания. Устните се дръпнаха - вампирски и месести, от китката ми. Последен езикът жигоса прясната рана, разполовила сърцето ми. После затворих очи, защото ми стана тъжно, че не предизвестих смъртта на емоцията. И се изпълних с димния въздух. И заговорих. За сетния миг, за предишното...

Конете препускат по ливадата, а копитата им бръчкат лицето ми от радост. Смехът ми кънти като Ниагара- пенлива свежест и дъгообразна пъстрота. ... миг. Изпивам последната капка пурпур, преглъщам сухо и с непривичен вкус в устата ми облизвам пръстите ти, за да си възвърна предишното усещане. После ставам и си тръгвам. Думите продължават да ме застигат- този път гладкостта на тембъра им е намазана с мед. Продължавам. Спускам се надолу, за да се върна в себе си. Кладенецът ми се струва безумно тесен и изкованите му блокове жарят до болка със студенината си. По всяко каменно лице виждам фотографирана себе си. Не бързам, но не чувам нищо. Очите ми привикват с черно-белите отражения и разпознават времето. Канарите се завъртат шеметно о мен и ме издират с жестоките си пръсти. И цепнатите им от бремето устни ме хулят и ругаят.

Лицето ми е разкривено от болка. Бързам да се сгуша някъде на спокойствие. Бързам назад и все по назад. И когато се приземих, тревата под колената ми нашари кожата ми с карта. С пръст следвам кривините. Тук вече бях. Може просто скоро да намеря нов пастел и да довърша кръстопътищата в главата си. Трябва ми, за да не пропускам следващата дъга, която ще се оплете в зениците ми.

Винаги ми е било лесно да намирам дозата сутрешна роса за причастието. И в зависимост от грешките предния ден, очите ми са били огледало. Било ме е страх да позволя на съдбата да се огледа в мен. Да не би в нея да открия себе си.

Няма коментари:

Публикуване на коментар