Тук и навсякъде

"… но пък можеш да ѝ кажеш, че най-хубавият и дълъг ден, по-дълъг от всички дълги дни и бели нощи, събрани през сезоните, е този, в който затваряш очи, за да настане вечност, докосваш устните ѝ и този миг оставя най-дългата следа у теб, сетивата не стигат да го осъзнаят… устните ѝ, тя, са най-жадуваното повторение на същото, което никога не е същото, винаги различна експлозия в ума и тялото, дотолкова, че оставя вкус на имагинерност. Но тя разсейва и това. Както поваля с ураганна лекота сламените ти съмнения. Че я има. Че е тук и навсякъде. Че си тук и навсякъде. Че те има навсякъде чрез нея. В най-дългия ден-нощ... константа-вселена."

Но той не го направи. Вместо това се притисна към избелялата седалка в купето и блъсна инатлив поглед в прозореца.

Влакът тръгна бавно, първо стъпваше на пръсти между пероните, а после пое енергия и се затича, прескачайки по няколко релси наведнъж с наелектризираните си маратонки-колела.

Нощта погълна купето и то стана по-приветливо и интимно. Дланите му се свиваха и отпускаха. По тях още беше потта от ръцете им, стиснати в чакалнята. Задушаваше ги дъхът на сбогуването, натежал като куфар с пътешествията им дотук, до този миг на съществуване. Тежеше, защото беше бездънен - имаше място за още. За още...
- Ще го направиш ли?
- Не знам.
- Кой знае?
- Ти знаеш.
- Знам.
А всъщност устните им не говореха.
Той импулсивно вдигна ръката ѝ и целуна набързо пръстите. Открадна я сякаш чевръсто, с всички вкусове, цветове и неща, до които се бе докосвала във времето, когато бяха заедно. Да ги усети отново, но през нея. Прегърна я, преглътна на екс дъха ѝ и хукна към вратата. Измуши се като крадец на живота ѝ. Леката въздушна струя подметна и последните песъчинки, накацали като лунички по носовете на кецовете ѝ.
Тя аха да се втурне след него, но пространството се разфрагментира в едно с всички пътници, изпращачи, часовници, пейки и локомотивни свирки. Мисълта ѝ към него бе ефимерна нишка, по която микрони минало, настояще и бъдеще ги свързваха, и това, както и всякога досега, временно я успокои. 

Това че не слезе, не бе малодушие. Беше резултатът от решението, което знаеха. Затова тя изпроводи с душа в очакване последните му стъпки. Затова не тръгна след него буквално и той не слезе - буквално. С времето очакване и случване се синхронизираха и те ставаха все по-добри в това да предвиждат нещата, да ги направляват и променят през призмата на исканията си. От жаравата на невъздържанието се бе въздигнало едно търпение, чийто пера с един мах успокояваха човешката им припряност. 
Но те все още бяха смъртни, както и всичко около тях. Стремената на това ограничение се впиваха в изтощените им от страст хълбоци и жилеха до мозък. Срещу това тленно белязване бе целият им отпор, с него се бореха. Най-добрите спаринг партньори по любов. Докрай. 

Някъде се чу монотонна кукувица. Нощните звуци влизаха гратис, настаняваха се из всякакви местенца в купето. Завързваха кратък, уж вежлив разговор, подхващаха текущи въпроси, после повишаваха сърдито тон и внезапно изскачаха през прозореца, сякаш ще пропуснат спирката си, забравяйки багаж прашец, крилца и власинки из купето.
Понякога той задрямваше, но бълнуването на река или зъзненето на тунел го сепваха и отново се заслушваше. Не искаше да заспива, това бе последната нощ от "пътя", който завършваше. Искаше да го "извърви" докрай, напук на изтощението от химери, въпреки протритите от тичане мисли, въпреки моментите, в които жаждата го бе докарвала до халюцинации случване, въпреки глада за реалност. Искаше да измъчи тези последни терзания насаждана праведност бавно, да си припомни всичко, което ги доведе дотук. Всеки сантиметър от тях двамата заедно, от колебанията им поотделно, припряността на срещите им, отчаянието на разделите, яростта на неслучването и наивността на надеждата. Възможностите, които изкорениха бурените на това решение.

Последните му (им) часове до финала-старт. 

2017-2021