На другия край пристигнах с автобус една привечер. Спонтанно, с раница, синя дреха и сандали. Носех книга. И фотоапарат, който не извадих. Бях изминавала разстоянието толкова много пъти мислено, че всичко, което се бе променило от последното ми идване, ми беше като дежа вю. Още като тръгнах все едно се ... връщах. Там, назад, с моята машина на времето.
Бях сама на седалката, боса. Не успях да чета. И да мисля не успях. Не беше ден за мислене, а за спонтанности. Които на другата сутрин ги гледаш, докато спят усмихнати.
Тогава, докато бях залепила чело на прозореца и ме подрусваше пътят, още не знаех. Усетих го по-късно, малко след като слушах една следобедна песен и плаках.
Но в този същия ден, пристигнала, усетих друго. Нещо, което не разбирах. По-късно, да същото "по-късно", щях да си го обясня. Но сега не беше ден за мислене.
Беше последният спонтанен ден между едно дълго пътуване и една следобедна песен.
На другия край опашката на котката се отърка в стената, по която отпечатах рамената си. Няколко птици отлетяха. Листа от тетрадката с избелели мисли прибрах в раницата си, до фотоапарата, който не извадих.
Няма коментари:
Публикуване на коментар