Небето беше черно, тъмно, тъмносиньо като лиснато мастило от октоподи в нощното море. Проблясваха само самолети звезди. Луната беше отхапана с равна захапка -разполовена нощна лампа.
Нито един прозорец не светеше. Градът похъркваше. Улиците кротко лежаха, не дишаха прашно, нямаше спринтиращи хартии по тротоарите. Колите бяха наредени като от детска ръка, като бензинови войници. Опити сякаш от собствените си пари, те кротко пъплеха денем по правилник, а привечер се унасяха. Малко по-късно само някоя окъсняла кола минаваше на вечерна проверка и после успокоена заемаше мястото си на паважа.
В този град никой не се буташе, не ръмжеше с ядосан двигател. Непознатите си кимаха -градът бе толкова малък, че всеки познаваше всеки. Сутрин стопанките премитаха чистите улици по навик, по обед ги къпеха от лятната жега, а вечер забравяха за тях, заети да къпят децата си. Работниците не закъсняваха, не се оплакваха. Вечер сговорчиво се подаваха през масата димящи чинии. Никой не закачаше хлапетата по черешите, но и никой не ги бе видял накачулени в зелените им корони.
Издайнически светна тераса и загасна. Другите тераси се ококориха, дрехите по просторите шепнещо се развяха. Балконите обаче внезапно се опомниха и толкова се смутиха от късния час, че за малко да замигат морзово в протест, но любопитството им надделя. Веднага им стана ясно, че нещо става.
Едно момиче се бе облегнало на перилата. Беше сенчесто, едва се виждаше. Тя огледа тъмнината на загасналите лампи, надигна се на пръсти да мерне свирката на локомотива и после вдигна поглед нагоре. Луната махна спящия облак от очите си и освети с лъчи момичето. Небето се избистри и звездите блеснаха в съзвездията си. Неонова пътна карта.
Внезапно се чу ясен като стомана птичи хор. Като глъчка на пазар в клоните. Звучеше отвсякъде. Ту бърз като спешна телеграма, ту протяжен като прозявка. Отдалеч писна птица с глас на мюезин. Сбираше всички. Дърдореше им нещо важно, те млъкваха за момент и пак извисяваха спорно гласове.
Тя слушаше надвикванията им, затворила очи. Преливаха се в мислите й, повличаха ги в песен. Беше спокойна, но и някак развълнувана. Нещо като да знаеш отговора преди въпроса.
Зениците й се уголемиха, свикнали с тъмнината. Момичето вдигна показалец към звездите и те трепнаха. Погали очертанията им като с вълшебна пръчица, все едно правеше последни щрихи по чудноватите геометрии.
После се събу и внимателно се качи на перилата. Изправи се и застина, докато вятърът я дърпаше за пижамата да слезе. Глъчката в листата се укроти внезапно, както бе започнала. Въздухът кристално се наелектризира, пое си дъх и замря. Стана хладно прозрачно. Тя настръхна, а с нея и мислите й.
Правеше го от съвсем малка. Това сега бе продължение на усещанията, които щеше да материализира.
Напрегна се. Зарядът около нея се сгъсти във вакум, прозорците страхливо издрънчаха като при лек трус. Тя задиша насечено, но накъсаните сънища спомени я успокоиха. Не мигаше, вторачена в картата над главата й. Когато се убеди, че я запомнила, затвори очи и звездите се появиха отново, същите, каквито ги бе фотографирала в очите си преди секунди.
После разтвори ръце, опъна ги като тетива, пръстите й бяха разтворени пера. Припомни си чувството след събуждане - то премина по нея, погали настръхналата й кожа и промълви съвсем тихичко в ухото й една единствена дума.
Тя приклекна стартово. Тялото й аха да политне напред, но сякаш се разколеба и чинно се подчини на мускулите. Изведнъж се почувства леко, въздушно пълна с миражи, които претопиха цялото й напрежение в маранята на спомените.
Скочи на един дъх и полетя.
Клоните и зрителите по тях я проследиха ахнали, докато се изгуби високо между съзвездията.
Но тя не се изгуби. Само така изглеждаше.
По действителен случай.
