Deadline

Мостът над реката се опита да побере всички автомобили, дошли да почетат височината му. Стотици метри въздух дишаха между него и бистрата вода, в която се мержелееше ръждиво-бетонната му снага.

Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.

Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.

Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.

Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...

онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...

И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.

Досега.

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...

И после видя утрешния ден.

Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:

- Готова съм.

Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".

Качиха я и

тя видя утрешния ден

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,

докато скачаше

в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...

Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.

После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.

Сектантско

На върха на ножа има белег от фанатично откровение. До него агонизира осакатено въже.
По пода цъфтят капки живот. Прозорецът е замъглен от стонове ендорфин. Светлината се е притулила срамно свидетелски в пламъка.

Орда палачи в лявото полукълбо погребват логичното. Пъплят в мравчена нишка към ядрото на правилата, за да смелят рационалното в храна за интуицията. Изкореняват аксоните до смисъл, оставят бразди за семена фантазия.

Хронометър пази сърцебиенето на душата.

Игла за побеснялата сънна артерия.
Спешно.

В лудост и до лудост.

(преди полет)

"Зависимо окачване"

Причинно-следствените връзки между невроните водят до по-голяма честота на вибрациите при "WMtT" стимулация.
При Т са валидни и комбинация от методи и средства с различен интензитет в зависимост от а и F.
J на получаване и J на отделяне са правопропорционални на t.

November rain ... and July tears

One dream less.
Coming next...

Митология

Умея да се вричам тихомълком в сладкогласни нощи.
Връзвам с усмивки слънчевите плитки на утрините.
Танцувам лекокрило по оперението на залеза.
Измислям пътища през многоточия и въпросителни.
Забърквам фантасмагорични спомени.
Прегръщам маково нежна, до упояване.
Бленувам зъбите на вълк единак.

Не умея бъдещето без.

... но споделям рецепта за митове, сътворени в обичане.

Честит празник,
Дишай от щастието в сърцето ти!

Засищане

Странно с аромат на изумрудено замайващо. Дъхаво на сияен бриз. Хладко мълчаливо, с няколко пипети водослен сок. Солено миден привкус. Черностъклено, отразено в петролените люспи. Пътешества в отраженията на гларусите. Изсмуква спомени с медузени вендузи.

Томително полепва по порите, животински мускусно излъчва жега, глад, хищност до пурпурно. Отклонява пътя на пулса дълбоко в негата на желанието, замъглява с прибоя избухналите зеници, люшва тялото като вълна, настройва го, драскайки с миди по вените.

Притваря с устни накъсаните дихания, гали с пясъчни пръсти раменете, пасажно минава по глезените, усуква се по бедрата в моряшки възел, по корема, плъзва език като разтреперана лунна пътека по гърба, нагоре, до изтръпване.

Впива се в кожата, премаляло от миражи, търкулва се по извивките, хапе полудяло за допирни точки.

Целува възхитено трептенията на ноздрите, учестеното туптене на мускулите.

Потъва в сласт- изкипяло сладко по езика.

Понякога морето е различно.

Квадратно

Квадратът се отваря за сънуване, когато отскочи спиралата в него, опита от крещящо-ядящи мозъчни вибрации.
Тогава духът поема дъх, тялото му трепва сепнато от цветозрения, от клатушкането на оста си, сякаш извадено от вцепенение, но вцепенено. Но продължава съсредоточено отнесено да слуша себе си изпод пищенето на нотите и ... да поглъща усещания.

Издигане из сетивата. Цветовете избуяват като макове, лавандула, рози, лотоси... Преобръщат се, приближават се и се преобличат в точки, криви, отсечки, паралелепипеди... неоново-зелени окръжности...
Цял парад от фигури, от огнехвъргачи на кокили, от танцьори каскадьори, от крила на чайки по миглите.
Пробиват досегашните граници, препускат скоростно навътре до премала.

Нишката отгоре дръпва изведнъж, когато духът е разтворен в световъртежа, за сънища. Чува вече само себе си. Атомно разпадане и събиране в себе си.
С безтегловни длани. Оттласкване от тук.

Там, където иска. Различно паралелно.
Константно неизмеримо общуване.

Първично въображение.

1,30.

(от града, от който имам нужда)

Опровержение

Там

тишината е нежна
усмивката е разлистване

погледът е религия

където

пиеш от чашата ми
танцът е дихание
другостта е муза

има

всичко
това е достатъчно

(бридж за начинаещи)

Desire

Мислено пътешествие до края на света.

Сред майската трева, плясъка на езерото. Сред гонитбата на облаците на върха на планината. Сред светлините на града - танцуващи светулки. Сред сенките на слънцето, цопнали крака във фонтаните. Сред пейките в училищния двор в следобедната жега. Сред пустинята и миражните планети в цифри. Сред селските улици, пълни с ваканция. Сред терасите, усмихнати в сумрака на морето.

Навсякъде.

Като шепот в залезното небе. На размаха на едно желание. Безплътно озоново. В очите на птиците. По клеймото на писмата. Телефонните жици. Лакираните гърбове на влаковете. Доспехите на самолетите.

Всякак.

Без дати.

Сега.

Утопия

Небето беше черно, тъмно, тъмносиньо като лиснато мастило от октоподи в нощното море. Проблясваха само самолети звезди. Луната беше отхапана с равна захапка -разполовена нощна лампа.

Нито един прозорец не светеше. Градът похъркваше. Улиците кротко лежаха, не дишаха прашно, нямаше спринтиращи хартии по тротоарите. Колите бяха наредени като от детска ръка, като бензинови войници. Опити сякаш от собствените си пари, те кротко пъплеха денем по правилник, а привечер се унасяха. Малко по-късно само някоя окъсняла кола минаваше на вечерна проверка и после успокоена заемаше мястото си на паважа.

В този град никой не се буташе, не ръмжеше с ядосан двигател. Непознатите си кимаха -градът бе толкова малък, че всеки познаваше всеки. Сутрин стопанките премитаха чистите улици по навик, по обед ги къпеха от лятната жега, а вечер забравяха за тях, заети да къпят децата си. Работниците не закъсняваха, не се оплакваха. Вечер сговорчиво се подаваха през масата димящи чинии. Никой не закачаше хлапетата по черешите, но и никой не ги бе видял накачулени в зелените им корони.

Издайнически светна тераса и загасна. Другите тераси се ококориха, дрехите по просторите шепнещо се развяха. Балконите обаче внезапно се опомниха и толкова се смутиха от късния час, че за малко да замигат морзово в протест, но любопитството им надделя. Веднага им стана ясно, че нещо става.

Едно момиче се бе облегнало на перилата. Беше сенчесто, едва се виждаше. Тя огледа тъмнината на загасналите лампи, надигна се на пръсти да мерне свирката на локомотива и после вдигна поглед нагоре. Луната махна спящия облак от очите си и освети с лъчи момичето. Небето се избистри и звездите блеснаха в съзвездията си. Неонова пътна карта.

Внезапно се чу ясен като стомана птичи хор. Като глъчка на пазар в клоните. Звучеше отвсякъде. Ту бърз като спешна телеграма, ту протяжен като прозявка. Отдалеч писна птица с глас на мюезин. Сбираше всички. Дърдореше им нещо важно, те млъкваха за момент и пак извисяваха спорно гласове.

Тя слушаше надвикванията им, затворила очи. Преливаха се в мислите й, повличаха ги в песен. Беше спокойна, но и някак развълнувана. Нещо като да знаеш отговора преди въпроса.

Зениците й се уголемиха, свикнали с тъмнината. Момичето вдигна показалец към звездите и те трепнаха. Погали очертанията им като с вълшебна пръчица, все едно правеше последни щрихи по чудноватите геометрии.

После се събу и внимателно се качи на перилата. Изправи се и застина, докато вятърът я дърпаше за пижамата да слезе. Глъчката в листата се укроти внезапно, както бе започнала. Въздухът кристално се наелектризира, пое си дъх и замря. Стана хладно прозрачно. Тя настръхна, а с нея и мислите й.

Правеше го от съвсем малка. Това сега бе продължение на усещанията, които щеше да материализира.

Напрегна се. Зарядът около нея се сгъсти във вакум, прозорците страхливо издрънчаха като при лек трус. Тя задиша насечено, но накъсаните сънища спомени я успокоиха. Не мигаше, вторачена в картата над главата й. Когато се убеди, че я запомнила, затвори очи и звездите се появиха отново, същите, каквито ги бе фотографирала в очите си преди секунди.

После разтвори ръце, опъна ги като тетива, пръстите й бяха разтворени пера. Припомни си чувството след събуждане - то премина по нея, погали настръхналата й кожа и промълви съвсем тихичко в ухото й една единствена дума.

Тя приклекна стартово. Тялото й аха да политне напред, но сякаш се разколеба и чинно се подчини на мускулите. Изведнъж се почувства леко, въздушно пълна с миражи, които претопиха цялото й напрежение в маранята на спомените.

Скочи на един дъх и полетя.

Клоните и зрителите по тях я проследиха ахнали, докато се изгуби високо между съзвездията.

Но тя не се изгуби. Само така изглеждаше.

По действителен случай.