Сутрин, когато лъчите прокъсат пердето, заспивам покръстена в стихове.
Иска ми се.
Сънувам наядени от целувки круши и пера амулети.
Против есени.
Сънувам небесна бродерия, намачкана в страст по леглото.
С(нощна).
Сънувам морски тераси, слънчасали от разголени стонове.
Луди за обичане.
Сънувам как облачната турбуленция подпали вчера небето.
Любовен гръм.
Сънувам тъгата, разранила от взиране очите на моряците.
Сирена зад борда.
Сънувам децата ми - руси, момче и момиче, късат ми спомените.
Игра за порастване.
Сънувам светла нежност, оцеляла сред асфалтени плевели.
Внимателно стъпвай.
Сънувам бъдещето вляво, така ме учат под хипноза.
За събуждане.
петък, 31 август 2012 г.
четвъртък, 30 август 2012 г.
Заръчано
Да ми пазиш пеперудите - още пърхат крилата им между думите.
И думите да ми помниш - все са от душа речени.
Нарекла съм ти няколко надежди - те са за сбъдване.
Сбъдни и няколко чужди - не щади добротата.
Оставила съм купчина книги - чети до фантазия.
Фантазирай чувствата - по-лесно да те докоснат.
Докосвай звездите - да падат в желания.
Оставих ти букви - напиши ми писмо до поискване.
Искай повече - не кацай примирено при другите.
И друго имам да кажа, но знаеш.
Кафето е топло, пометох небето, запалих и слънцето.
Добро утро и до залез.
И думите да ми помниш - все са от душа речени.
Нарекла съм ти няколко надежди - те са за сбъдване.
Сбъдни и няколко чужди - не щади добротата.
Оставила съм купчина книги - чети до фантазия.
Фантазирай чувствата - по-лесно да те докоснат.
Докосвай звездите - да падат в желания.
Оставих ти букви - напиши ми писмо до поискване.
Искай повече - не кацай примирено при другите.
И друго имам да кажа, но знаеш.
Кафето е топло, пометох небето, запалих и слънцето.
Добро утро и до залез.
събота, 18 август 2012 г.
Разходка с дъжд
Странно дълъг ден притича по тревата. Посипаха се думи. Замириса шоколадово на слънце. После на луна от чашата с вино.
Кипна погледът в небето, размаха мигли, напоени с обич, разроши облаците с мисли, пък се прислони в сянката на ятото.
Заваляха въздишки, шепнеха на тревата. И на ятото с влюбения поглед. Валеше ласкаво в душата, лятно. Валеше като в сънена мечта.
Тайните се приютиха на капки в огнените ириси на маковете. Вляха се споделящо в глътка мираж по ръба на усмивката.
Лавандулата заметна ароматно поли, погъделичкана от ъгълчето на смеха.
Огледалните крила на светулките уловиха оранжевата дъга, засияха залезно.
Нощта духна по перата мигли.
Дълъг ден, но всичко трая само миг, докато сянката на птиците премина през слънцето. На път за утре - вчера.
вторник, 7 август 2012 г.
Deadline
Мостът над реката се опита да побере всички автомобили, дошли да почетат височината му. Стотици метри въздух дишаха между него и бистрата вода, в която се мержелееше ръждиво-бетонната му снага.
Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.
Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.
Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.
Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...
онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...
И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.
Досега.
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...
И после видя утрешния ден.
Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:
- Готова съм.
Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".
Качиха я и
тя видя утрешния ден
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,
докато скачаше
в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...
Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.
После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.
Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.
Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.
Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.
Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...
онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...
И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.
Досега.
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...
И после видя утрешния ден.
Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:
- Готова съм.
Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".
Качиха я и
тя видя утрешния ден
Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,
докато скачаше
в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...
Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.
После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.
сряда, 25 юли 2012 г.
Сектантско
На върха на ножа има белег от фанатично откровение. До него агонизира осакатено въже.
По пода цъфтят капки живот. Прозорецът е замъглен от стонове ендорфин. Светлината се е притулила срамно свидетелски в пламъка.
Орда палачи в лявото полукълбо погребват логичното. Пъплят в мравчена нишка към ядрото на правилата, за да смелят рационалното в храна за интуицията. Изкореняват аксоните до смисъл, оставят бразди за семена фантазия.
Хронометър пази сърцебиенето на душата.
Игла за побеснялата сънна артерия.
Спешно.
В лудост и до лудост.
(преди полет)
По пода цъфтят капки живот. Прозорецът е замъглен от стонове ендорфин. Светлината се е притулила срамно свидетелски в пламъка.
Орда палачи в лявото полукълбо погребват логичното. Пъплят в мравчена нишка към ядрото на правилата, за да смелят рационалното в храна за интуицията. Изкореняват аксоните до смисъл, оставят бразди за семена фантазия.
Хронометър пази сърцебиенето на душата.
Игла за побеснялата сънна артерия.
Спешно.
В лудост и до лудост.
(преди полет)
вторник, 24 юли 2012 г.
"Зависимо окачване"
Причинно-следствените връзки между невроните водят до по-голяма честота на вибрациите при "WMtT" стимулация.
При Т са валидни и комбинация от методи и средства с различен интензитет в зависимост от а и F.
J на получаване и J на отделяне са правопропорционални на t.
При Т са валидни и комбинация от методи и средства с различен интензитет в зависимост от а и F.
J на получаване и J на отделяне са правопропорционални на t.
вторник, 26 юни 2012 г.
Митология
Умея да се вричам тихомълком в сладкогласни нощи.
Връзвам с усмивки слънчевите плитки на утрините.
Танцувам лекокрило по оперението на залеза.
Измислям пътища през многоточия и въпросителни.
Забърквам фантасмагорични спомени.
Прегръщам маково нежна, до упояване.
Бленувам зъбите на вълк единак.
Не умея бъдещето без.
... но споделям рецепта за митове, сътворени в обичане.
Честит празник,
Дишай от щастието в сърцето ти!
Връзвам с усмивки слънчевите плитки на утрините.
Танцувам лекокрило по оперението на залеза.
Измислям пътища през многоточия и въпросителни.
Забърквам фантасмагорични спомени.
Прегръщам маково нежна, до упояване.
Бленувам зъбите на вълк единак.
Не умея бъдещето без.
... но споделям рецепта за митове, сътворени в обичане.
Честит празник,
Дишай от щастието в сърцето ти!
сряда, 13 юни 2012 г.
Засищане
Странно с аромат на изумрудено замайващо. Дъхаво на сияен бриз. Хладко мълчаливо, с няколко пипети водослен сок. Солено миден привкус. Черностъклено, отразено в петролените люспи. Пътешества в отраженията на гларусите. Изсмуква спомени с медузени вендузи.
Томително полепва по порите, животински мускусно излъчва жега, глад, хищност до пурпурно. Отклонява пътя на пулса дълбоко в негата на желанието, замъглява с прибоя избухналите зеници, люшва тялото като вълна, настройва го, драскайки с миди по вените.
Притваря с устни накъсаните дихания, гали с пясъчни пръсти раменете, пасажно минава по глезените, усуква се по бедрата в моряшки възел, по корема, плъзва език като разтреперана лунна пътека по гърба, нагоре, до изтръпване.
Впива се в кожата, премаляло от миражи, търкулва се по извивките, хапе полудяло за допирни точки.
Целува възхитено трептенията на ноздрите, учестеното туптене на мускулите.
Потъва в сласт- изкипяло сладко по езика.
Понякога морето е различно.
Квадратно
Квадратът се отваря за сънуване, когато отскочи спиралата в него, опита от крещящо-ядящи мозъчни вибрации.
Тогава духът поема дъх, тялото му трепва сепнато от цветозрения, от клатушкането на оста си, сякаш извадено от вцепенение, но вцепенено. Но продължава съсредоточено отнесено да слуша себе си изпод пищенето на нотите и ... да поглъща усещания.
Издигане из сетивата. Цветовете избуяват като макове, лавандула, рози, лотоси... Преобръщат се, приближават се и се преобличат в точки, криви, отсечки, паралелепипеди... неоново-зелени окръжности...
Цял парад от фигури, от огнехвъргачи на кокили, от танцьори каскадьори, от крила на чайки по миглите.
Пробиват досегашните граници, препускат скоростно навътре до премала.
Нишката отгоре дръпва изведнъж, когато духът е разтворен в световъртежа, за сънища. Чува вече само себе си. Атомно разпадане и събиране в себе си.
С безтегловни длани. Оттласкване от тук.
Там, където иска. Различно паралелно.
Константно неизмеримо общуване.
Първично въображение.
1,30.
(от града, от който имам нужда)
Абонамент за:
Публикации (Atom)