събота, 6 април 2013 г.

Отражение

От шепа хапчета не помогна ни едно.
Проявяват се само страничните ми (д)ефекти.

Вия се в собствения ми свят,
спя живеейки,
проницателна съм в очевидното,
помня само измислици,
неразпознавам вкъщи,
превръщам хищник в себе си,
пиша образи под транс,
любопитствам от съпричастност,
споделям с мълчание,
откровена съм и да не ме питат,
размивам се, но съм все по-близо.

Все по-близо и до другото хапче.

неделя, 10 март 2013 г.

Балерина

 Танцът са пулсиращи ноти в
извитите стъпала
напрегнатите прасци
сгъвката на коленете
изтръпналите бедра
стегнатия корем
крехките рамене
изящния гръб.

Танц е повдигането на гърдите
докосването на ръцете 
отмятането на шията
потрепването на ноздрите.

Танцът е вътрешна красота.

вторник, 5 март 2013 г.

Недостатъчност

Съвсем ми е недостатъчно
обичането
мечтаенето
                  писането
                               четенето
       пътуването

Ненасит(е)на съм.

Ще се пренавия столетия назад.
За да запаля кладата.
Кармично ми е повелено.

понеделник, 4 март 2013 г.

Усещане

Ръцете ми са също гладко мляко.
Будя угаснали светулки.
Не помнех.  

Пръсти пият кожата ми.
На настървени глътки.
Целувай ръцете ми!
За да ги помня такива.
---------------------------------------------------
След странната седмица ми се прииска да напиша нещо различно, ей така, след като и за мода писах ... 

петък, 15 февруари 2013 г.

Реминисценция

Тихото безумие в очите ражда шепотни миражи. Звездите са хапчета за приказки. Изпари се в облак мракът и валя, валяха пеперуди. Обагри се леглото с пръски от дъгата...

Луната слуша увертюра с параходна свирка. Прибоят с басов глас се извисява над скалите. Перата на чайките рисуват стъпки по пясъка - ситнят навътре, навътре в морето. Бризът с вятърничав характер разрушава дневните замъци. Фарът смущава сегиз-тогаз сребърните целувки на делфините. Радостните им перки раждат морска пяна. Мехурчета се пукат в шансонни усмивки...

Шепот.


сряда, 28 ноември 2012 г.

November rain


Мъглите падат покосени от вятъра.
Светлините се разтичат под капките.
Вечерта жужи.

Капсулирам се в тичинка дъжд.
Валим.

Тъмнината изтрива сенките от клепките на деня.
Ляга вярно в очите.

Вали.
Aз в капките.
Тихо е в края на осовата линия.
Чувам.

p.s. Мамо, благодаря за дните, които сподели с мен! И за подкрепата!

понеделник, 29 октомври 2012 г.

Сигурност


Вятърът разплита буйни плитки в прибоя. 
Отвъд, градът е бетонно пуст. 
Дъждовни рими припяват по прозорците.
В които се оглежда небе индиго.

Сетивно сънуване по
обоняние
вкус
зрение
слух
осезание.
Против кошмари.

сряда, 17 октомври 2012 г.

Неизбежно

Избледняло е всичко наоколо. Овехтели жълтеят звездите, попили в морето. Вятърът вяло мърмори, захвърлил последния щурм демоде в гардероба. Небето зъзне в износено яке. Луната е лениво увиснала в ъгълче новолуние. Земята е отпуснала напукани длани, недочакала дъжд. Птици кръжат само в сънищата на чуждоземците. Няма удивителни в писмата, нито влюбени котки по покривите.
Нощта мирише горчиво на бадеми.
Сякаш някой отмъстителен художник е плиснал четка скръб по прозореца.

Но аз нося в сърцето палитра неизбежност. И докато пейзажът стене нямо, нацапах с жълто устните на звездите, целуващи ярко морето. Дръпнах вятъра за опашката да търкулне Луната по дирите на мечтите. Небето кихна облаци и се разголи лятно. Кометено ято бликна в ручей, милиарди треви избуяха в лилаво. Отворих тайно сънените клетки на чуждоземците и птиците се композираха в рояци песни. Мустаците на котките се усмихнаха.
Нощта ухае бадемово, като в една любов по Маркес. Удивителна!
Сякаш някой реставратор е дорисувал с пръсти това, което не видя художникът.

След поредните 3 часа четене на Карибиана.

вторник, 11 септември 2012 г.

Халюцинация

Първо се изгуби из картините, из полиглотското бърборене на туристите, между масите на приседналите на сгледа кафенета, между саксиите в шпалир за парад, заслепиха я светкавиците на фотоапаратите, уличните лампи закръжаха в очите ѝ, някой я бутна, спъна се в препълнена чанта с пастели и поиска да избяга. А беше красиво - площадът, художниците, сградите, фонтаните, чашките с последно еспресо, стълбите, утъпкани със зрители...
Дръпна се назад. Обърна се и забърза към първата изпречила се малка уличка - все същия поток пред напора ѝ да се скрие. От малките ресторантчета подрънкваха чинии и чаши, колосани сервитьори я канеха да седне, оживлението надвикваше музиката от тонколоните.
Тя забърза, минаваше между хората и вече подтичваше. Постепенно уличките се опразваха, криволичеха една в друга все по-тъмни, все по-пусти от врявата. Прозяваха се прозорци и заспиваха, мяркаха се котки привидения с горящи очи, стрелкаха се окъснели птици, чуваше се приглушен тропот в къщите.
Тук, макар да не знаеше точно къде е, тишината бе превзела нощта. Стъпките ѝ будеха паветата от унеса и за да не смущава това, което бе търсела в изгубването си, се събу и безшумно забави ход.
Наоколо сивееха стари олющени домове, железни огради бяха наострили мечове, до тях се издигаха боядисани зидове с послания, увенчани с бръшляни, дърветата се бяха загърнали топло с клони, няколко лампи отегчено заспаха. Луната се мерна окуражаващо, но нахални облаци покриха и нея, и уличката.
Почти нищо не се виждаше, едва засичаше извивките на къщите.
Разпозна каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Погали дървото, издраскано от времето - бурите, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
Вратата шумно проскърца и заяде, но я подпря с рамо и не обърна внимание на интуицията си да се върне. Лъхна я мирис на листа и на рози. И на нещо сладко. Но нищо не виждаше.
Спря на прага, протегна крак напред, не усети земя. Хвърли обувките на улицата, за да не ѝ пречат, и те изплющяха като зряла ябълка.
Наведе се, хвана се за вратата и протегна другата си ръка. Опипа мокра пръст (не беше валяло) и трева. Протегна и другата ръка и очерта малък периметър, колко да стъпи безопасно в него.
Изправи се, пристъпи, направи няколко крачки по-уверено, заплете се в храст, розов шип я жегна по коляното, по китките и тя се изподра цялата.
Миришеше все по-силно на сладко, на ... феромони. Ноздрите ѝ се разшириха. Там, в черното, сетивата ѝ се разлистиха. Започна да усеща. И всичко усещаше нея. Сякаш бе в огромна паяжина и дъхът ѝ, движенията, мислите подръпваха струните, а на другия край долавяха с пипала, крачета и крила сигналите и връщаха разнопосочни отговори.
Вляво усети размаха на бръмбар, чу жужене, далечна музика, жабешко крещене. Под краката ѝ земята беше лава, пръстите ѝ потъваха в нея и тя я чувстваше гореща и зърнеста, шумяща от милиони животинки. Споделяше кислорода си с невидими прилепи - и тя като тях ги улавяше с радарите си, молци, паяци, дребосъци, които не знаеше, че въобще съществуват.
Насочи се надясно, инстинктивно, към средата на паяжината, феромоните вече бяха оцветили кръвта ѝ с нетърпение. Пред нея имаше нещо голямо и тежко и ... о, как миришеше на сладко. Главата ѝ се омая.
Тя напипа дървена маса и пейка. Приседна накрая олюлявайки се. Сякаш бе избухнала ароматна бомба и осколките тъкмо се забиваха в кожата ѝ.
Протегна се и докосна стъкло, долови очертания на чаша. Хвана я, дори не помириса, първата глътка очерта устата, хлъзна се по гърлото ѝ и се спусна водопадно към сърцето.
Краката ѝ потръпнаха от хладен допир, ветрен шал премина през глезените. Затвори безполезните си очи и усети вкуса - топло дъхаво сладко. Като летен малинов сироп, гъст, вкусен и жаден. Но не беше малинов сироп. Беше вино. Или нещо такова.
Пиеше алчно, на големи ненаситни глътки. Алкохолът жегна езика ѝ и го стопли за целувка, отпусна връхчето му, разроши папилите. Ветреният шал погали косата ѝ и се уви около шията и раменете и тази прегръдка я отпусна - ръцете, гърбът, гърдите, коремът, бедрата, прасците потръпнаха сякаш за първи път свободни да се движат.
Чашата изпука и се пръсна като заря в ръката ѝ, но не усети болка.
Люшна се назад и се облегна на пейката. От устните ѝ се стичаше вино, или каквото и да беше. Очите ѝ още бяха затворени и сякаш нямаше нищо на света, заради което да ги отвори. Обзе я премала - внезапна, без възражения. Само да ѝ се остави за малко, това чувство на целувка да я обгърне цялата, да е в нея...
Успокояващо. Живително.
Почти се свлече на земята в някакво състояние, овладяващо я поривисто. Правеше я покорна като пресен мед, все още златист и мамещ. И тя се разтапяше по тревата.
Просветна мълния, избуя в прилив, в цигулка, в стадо коне. Въздухът стана на капки и заваля по кожата ѝ. Усети се между зелено и слънчево.
Сърцето ѝ заби усмихнато.
Ветреният шал пристегна прегръдка и тя загуби съзнание.
След малко чу стъпки, неразбираеми гласове, някой я вдигна (а тя бе въздушна), понесе я. Прегърна я (мирише на музика), докато превързваха ръката ѝ, после я зави. И стоя и я гледа. Надушваше нотите му.
Беше сънено-будно. Началото на халюцинацията. И докато се опитваше да я прихване с настръхналите си нерви, заспа.

Неделя по обед по улицата минаваха вечните туристи. След тях вървеше боса жена с памучна дълга рокля, носеше вестник. Една от туристките се обърна и я видя, вдигна фотоапарат да снима, но жената направи отрицателен знак с ръка.
След няколко крачки сви към каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Дървото бе издраскано от времето - бурите, дъжда, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
От другата страна на прага липсваше стъпало и направи по-широка крачка, за да стъпи на земята. Градината бе окосена, грейнала от цъфнали рози, чаршафи се вееха посрещащо. В края имаше бяла дървена маса и груба пейка. На масата бяха подредени тетрадки, скицник и моливи, на пейката се валяше почти изплетен шал, накрая ѝ висяха като сувенир сандалите, с които бе дошла преди години.
Тя остави вестника на масата, влезе в къщата и го откри да пише писмо. Усмихна се.

Последната неделя на август правеха "виното".

понеделник, 10 септември 2012 г.

limitless

Такси с испанска музика, книга и пътуване limitless.

Границата на въображението може да е една фантазия по-напред, отколкото предполагаме, а понякога много повече.
Също като прага на удоволствието.
Зависи от химичната реакция.

(из размисли по една книга)