Лавандула

Дъхът ти ме люлее като лавандулов цвят сред диалозите на щурците.
Влагата му попива по лилавата ми кожа, подклажда аромата ми на лято.
Обръща лицето ми към залеза – да видя последните паяжинки светлина, оранжево впримчили облаците.
Настръхват тичинките по снагата ми, прегърнати в дъха ти.
Сърцето ми бие дълбоко в недрата на земята, отеква в тътена на вулканите, пулсира с височината на водопадите до вира, укротен от целувката ти.
Устните ми поаленяват стоплени, разтварят се цветчетата по тях за ...
няколко капки бълнуване.

Паралелност

След песента на цикадите, по време, в което сънищата се оттеглят в постелите си да ни сънуват, гасим звездите, притваряйки мигли с целувки.
Светлата сянка на луната се търкулва между гърдите и избледнява полека, след малко, в маранята на една прегръдка.
Пръстите се порязват на крайчеца на лунния сърп, докато нетърпеливо се вкопчват в извивката на брадичката – също котка акробатка на покрива.
Няколко капки нега лумват като комети по кожата, рисуват се в шепот, в стон, засрамващ очите.
Меридианите по гръбнака треперят, побъркват компасите и в очите на нощта се давим като корабокрушенци.
Секундите настръхват, спират да тиктакат по прозореца с първите лъчи, замират по езика и се разпадат в безкрайност.
В една паралелност утрото закъснява.

Вторник

В полунощ и няколко минути вторникът плъзва език в сънения понеделник.
В най-сладката му част (където секундите сливат вика си).
По ямката зад омекналите колена още блести кристалноизгорена захар.
Сутринта ще я събера за кафето от чаршафите, преди да я изкълват лъчите през прозореца.
Лъжичката е с вкус на... очакване.

...

Вишнев облак под прозореца.
Очите на котката са слънчеви зайчета.
Влюбваме се.

Усмивка

Вземай си тази усмивка -
леко кривата, хлапашка,
вирнала ъгълче към слънцето.
Вземай я - странна ми е,
съвсем не ми приляга на дните.
Току-се усмихне, когато
най съм сърдита...
Когато съм тъжна -
ще вземе да прихне,
да се надсмея над себе си...
Нацупва се като дете,
облича скуката в
муцунка шегобиец -
сякаш съм 18-годишна,
вятърничава, девойка.
Къде да я дяна?
Да можеш, моля,
да я изтриеш -
с палец да изтъркаш
това инатливо ъгълче,
което подскача като те види.
Ето, и мислено я усещам!
Лудетина!
Или... ако може, моля,
да ме целунеш, току-виж...
ти се лепнала обратно.
Като вирус.

Аз... май пораснала съм
за такива боледувания.

"Не става", смееш се.
Лика-прилика ми била.

Вироглавец.

"Хлапачка".

И ме целуна.

Класификация

Прилягаме си като стари любовници - знаем си страстта по дъха, по фантазиите (искам ти ги всичките), по бръчките на чаршафа, по ъгълчето на усмивката, по едновременната еякулация.
Еднакви сме по страст, по вид.

Естествено ни е.
Дори ядосването е любов.
А уж мълчим.

И колко е чудесно, че още се изненадваме! -
благодаря за ментовите облаци.

Сделка

Докато с теб не се разбираме
на коя улица е кафенето,
непозната ме спря и ми даде
последната глътка от кафето си -
утайката, която рисува бъдещето.

На една пейка
си разменихме мислите.
Чантите.
Бъдещето.

Чакай я.

Аз търся дома си.

Малини

Аз, с малиновите устни,
които брали са любов тази нощ.
Тъмни, като засраменото пълнолуние
иззад облаците.
Сладки, като споделена мисъл.
Малиновите ми устни,
с които те шепна – любовно.
Малиновите ми устни,
които искам да вкусиш
на среднощната ни закуска –
на тераса под крилете на бряст.
Унесени от сънените ти зеници,
в които потъвам и се въздигам ...
влюбена.
Малиновите ми устни,
с които те целувам,
с които те обичам,
с които те засищам.
Аз, малиновото ти момиче.
С вкус на малини.
И с твоя, любов.
По малиновите ми устни.

Слънчасала

За 2 секунди става лято.
По телепатия.
Така слънчасала бегълката
от графа "разни есени и зими".
Изгубили й дирите.
Босите.
За 2 секунди.

Надбягване

Ничия болка, останала по скъсания бинт.
Паднала прашна от тичане и коленичене
на осовата линия за птиците.
Гърчи се заслепена от дима на изтърканите гуми.
Бърше перките от атмосферни аномалии.
Души прозоречните следи от въздишки.
Седи на самолетните хълбоци, изтощена от турбуленция.
Атеистично не иска лечение за експериментално объркани.