Вятърът се бухна в житата и се отпусна в полюшванията им. Леките облачни сенки поседнаха в клоните на дърветата, изтощени от припека. Беше жарко. Сухо. Пръстта се беше набръчкала от жегата и болезнено чак пареше ходилата с твърдостта си. Обедното слънце се бе вдигнало високо над селцето и бавно се търкаляше, сякаш се забавляваше в тази игра на криеница с хората.
Уличките бяха празни, калдъръмът нажежен до бяло. Из дворовете се вееха колосаните от лъчите дрехи, кучетата бяха замлъкнали от жажда, вратите и прозорците бяха зазидали и малкото останал хлад по къщите. Oклюмалите треви покрай оградите трептяха от песента на щурците.
Беше жарко и сухо. Тежко. Но миришеше на детство.
Малко след като утихна похъркването на вятъра, едно дете се появи като привидение на края на селото. Никой не го видя, когато скочи през ниския прозорец, нито как мина бавно покрай дядовия пес, нито пък го видяха да се премята през оградата, за да не скръцне ръждивата порта.
Беше босо, с къси панталонки и избеляла от носене блуза. Нослето му се беше обелило от слънцето и няколкото лунички по него тъмнееха по-силно. Косата му беше разчорлена, все едно досега се беше крило под чергите. По загорелите му крака имаше няколко синини.
Детето стискаше до гърдите си парцалена книга. Краищата й бяха наръфани от четене, буквите сивееха на пожълтялата хартия. Рисунките имаха нужда от реставриране, а кориците - от подплата. И въпреки цялата й непривлекателност, детето я беше прегърнало като най-ценното съкровище.
Почернелите му от праха крака почти не оставяха следи, толкова леко вървеше.
Нито една врата не се отвори след него, не се чу вик. Никой не забеляза невидимите му ситни стъпки покрай дуварите.
Детето бе навело леко глава, очите му се мръщеха от слънцето, по челото се виждаха капчици пот. То не бързаше, изглеждаше, че се шляе.
Но детето не погледна и за миг встрани. Житата се нижеха около него като златни кълбета прежда, но не посегна да я оскубе. Някое дърво му изшумоляваше приветливо, но не се покатери по него. Пеперуди пърхаха игриво, но не се спусна да ги гони. Вероятно защото обичаше светулки, уловени в шепа малко преди полунощ.
Погледът му бе закотвен напред, хипнотизиран. Такъв поглед имаха големите, които са взели важно решение, но то нямаше как да знае това. Защото не беше пораснало и не правеше разлика кое решение е важно. За него всички бяха такива.
Пътят полека се виеше в гората и по-ясно се чуваше водата. Първо като шепот, после като полугласна тайна и накрая, когато спря пред реката, тя му забърбори бързо и неотчетливо, докато се мяташе като ловък акробат из камъните.
Детето се отпусна на колене, стискайки книгата. Чу пчелите и тогава усети мириса на цветя. Едва сега се огледа с любопитство и видя лилаво-бялата поляна. Затвори очи и вдъхна предпазливо.
Бе решило да дойде още преди седмица, но оправданията го спираха всяка сутрин. Днес, когато се събуди, откри в съня си най-доброто оправдание ... да го направи.
Детето отвори очи и постави внимателно книгата на топлата трева. Сложи ръка върху й, сякаш беше Библия, но мислите му не се строиха за молитва. С другата ръка се пресегна и откъсна цвете. Погали омачканото си съкровище, разгърна листовете и положи внимателно цветето вътре. Впери очи за миг в редовете, но затвори книгата. После отпусна немощно ръцете си върху коленете, раменете му се повдигнаха рязко от глуха въздишка и се разтресоха. По китките му капнаха няколко сълзи, по блузата, и замряха непритеснително. Минута по-късно, докато из главата му се появяваха умолително страниците, то взе книгата с две ръце, погледна я с нежност и бавно, съсредоточено, ритуално я пусна в реката. Водата я поде жадно от погледа му, завъртя я между пръстите си и я прибра в пазвата си. Надолу-надолу по течението.
Привидно времето не спря.
Детето постоя малко, и макар вече да не виждаше книгата, присвиваше търсещо очи, както пътниците на гарата очакват влака.
На връщане стъпките му бяха натежали, тялото му се беше отпуснало. Беше се привело и все така не забелязваше нищо около себе си, тъжният му поглед метеше прашния път пред краката му.
Селцето не го посрещна, пропусна го незабелязано да се прибере.
Почти нищо не се бе променило. Но мирисът на детство бе само в сърцето.
