Сигурност

Вятърът разплита буйни плитки в прибоя. 

Отвъд, градът е бетонно пуст. 

Дъждовни рими припяват по прозорците.

В които се оглежда небе индиго.

Сетивно сънуване по
обоняние
вкус
зрение
слух
осезание.

Против кошмари.

Неизбежно

Избледняло е всичко наоколо. Овехтели жълтеят звездите, попили в морето. Вятърът вяло мърмори, захвърлил последния щурм демоде в гардероба. Небето зъзне в износено яке. Луната е лениво увиснала в ъгълче новолуние. Земята е отпуснала напукани длани, недочакала дъжд. Птици кръжат само в сънищата на чуждоземците. Няма удивителни в писмата, нито влюбени котки по покривите.
Нощта мирише горчиво на бадеми.
Сякаш някой отмъстителен художник е плиснал четка скръб по прозореца.

Но аз нося в сърцето палитра неизбежност. И докато пейзажът стене нямо, нацапах с жълто устните на звездите, целуващи ярко морето. Дръпнах вятъра за опашката да търкулне Луната по дирите на мечтите. Небето кихна облаци и се разголи лятно. Кометено ято бликна в ручей, милиарди треви избуяха в лилаво. Отворих тайно сънените клетки на чуждоземците и птиците се композираха в рояци песни. Мустаците на котките се усмихнаха.
Нощта ухае бадемово, като в една любов по Маркес. Удивителна!
Сякаш някой реставратор е дорисувал с пръсти това, което не видя художникът.

След поредните 3 часа четене на Карибиана.

Халюцинация

Първо се изгуби из картините, из полиглотското бърборене на туристите, между масите на приседналите на сгледа кафенета, между саксиите в шпалир за парад, заслепиха я светкавиците на фотоапаратите, уличните лампи закръжаха в очите ѝ, някой я бутна, спъна се в препълнена чанта с пастели и поиска да избяга. А беше красиво - площадът, художниците, сградите, фонтаните, чашките с последно еспресо, стълбите, утъпкани със зрители...
Дръпна се назад. Обърна се и забърза към първата изпречила се малка уличка - все същия поток пред напора ѝ да се скрие. От малките ресторантчета подрънкваха чинии и чаши, колосани сервитьори я канеха да седне, оживлението надвикваше музиката от тонколоните.
Тя забърза, минаваше между хората и вече подтичваше. Постепенно уличките се опразваха, криволичеха една в друга все по-тъмни, все по-пусти от врявата. Прозяваха се прозорци и заспиваха, мяркаха се котки привидения с горящи очи, стрелкаха се окъснели птици, чуваше се приглушен тропот в къщите.
Тук, макар да не знаеше точно къде е, тишината бе превзела нощта. Стъпките ѝ будеха паветата от унеса и за да не смущава това, което бе търсела в изгубването си, се събу и безшумно забави ход.
Наоколо сивееха стари олющени домове, железни огради бяха наострили мечове, до тях се издигаха боядисани зидове с послания, увенчани с бръшляни, дърветата се бяха загърнали топло с клони, няколко лампи отегчено заспаха. Луната се мерна окуражаващо, но нахални облаци покриха и нея, и уличката.
Почти нищо не се виждаше, едва засичаше извивките на къщите.
Разпозна каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Погали дървото, издраскано от времето - бурите, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
Вратата шумно проскърца и заяде, но я подпря с рамо и не обърна внимание на интуицията си да се върне. Лъхна я мирис на листа и на рози. И на нещо сладко. Но нищо не виждаше.
Спря на прага, протегна крак напред, не усети земя. Хвърли обувките на улицата, за да не ѝ пречат, и те изплющяха като зряла ябълка.
Наведе се, хвана се за вратата и протегна другата си ръка. Опипа мокра пръст (не беше валяло) и трева. Протегна и другата ръка и очерта малък периметър, колко да стъпи безопасно в него.
Изправи се, пристъпи, направи няколко крачки по-уверено, заплете се в храст, розов шип я жегна по коляното, по китките и тя се изподра цялата.
Миришеше все по-силно на сладко, на ... феромони. Ноздрите ѝ се разшириха. Там, в черното, сетивата ѝ се разлистиха. Започна да усеща. И всичко усещаше нея. Сякаш бе в огромна паяжина и дъхът ѝ, движенията, мислите подръпваха струните, а на другия край долавяха с пипала, крачета и крила сигналите и връщаха разнопосочни отговори.
Вляво усети размаха на бръмбар, чу жужене, далечна музика, жабешко крещене. Под краката ѝ земята беше лава, пръстите ѝ потъваха в нея и тя я чувстваше гореща и зърнеста, шумяща от милиони животинки. Споделяше кислорода си с невидими прилепи - и тя като тях ги улавяше с радарите си, молци, паяци, дребосъци, които не знаеше, че въобще съществуват.
Насочи се надясно, инстинктивно, към средата на паяжината, феромоните вече бяха оцветили кръвта ѝ с нетърпение. Пред нея имаше нещо голямо и тежко и ... о, как миришеше на сладко. Главата ѝ се омая.
Тя напипа дървена маса и пейка. Приседна накрая олюлявайки се. Сякаш бе избухнала ароматна бомба и осколките тъкмо се забиваха в кожата ѝ.
Протегна се и докосна стъкло, долови очертания на чаша. Хвана я, дори не помириса, първата глътка очерта устата, хлъзна се по гърлото ѝ и се спусна водопадно към сърцето.
Краката ѝ потръпнаха от хладен допир, ветрен шал премина през глезените. Затвори безполезните си очи и усети вкуса - топло дъхаво сладко. Като летен малинов сироп, гъст, вкусен и жаден. Но не беше малинов сироп. Беше вино. Или нещо такова.
Пиеше алчно, на големи ненаситни глътки. Алкохолът жегна езика ѝ и го стопли за целувка, отпусна връхчето му, разроши папилите. Ветреният шал погали косата ѝ и се уви около шията и раменете и тази прегръдка я отпусна - ръцете, гърбът, гърдите, коремът, бедрата, прасците потръпнаха сякаш за първи път свободни да се движат.
Чашата изпука и се пръсна като заря в ръката ѝ, но не усети болка.
Люшна се назад и се облегна на пейката. От устните ѝ се стичаше вино, или каквото и да беше. Очите ѝ още бяха затворени и сякаш нямаше нищо на света, заради което да ги отвори. Обзе я премала - внезапна, без възражения. Само да ѝ се остави за малко, това чувство на целувка да я обгърне цялата, да е в нея...
Успокояващо. Живително.
Почти се свлече на земята в някакво състояние, овладяващо я поривисто. Правеше я покорна като пресен мед, все още златист и мамещ. И тя се разтапяше по тревата.
Просветна мълния, избуя в прилив, в цигулка, в стадо коне. Въздухът стана на капки и заваля по кожата ѝ. Усети се между зелено и слънчево.
Сърцето ѝ заби усмихнато.
Ветреният шал пристегна прегръдка и тя загуби съзнание.
След малко чу стъпки, неразбираеми гласове, някой я вдигна (а тя бе въздушна), понесе я. Прегърна я (мирише на музика), докато превързваха ръката ѝ, после я зави. И стоя и я гледа. Надушваше нотите му.
Беше сънено-будно. Началото на халюцинацията. И докато се опитваше да я прихване с настръхналите си нерви, заспа.

Неделя по обед по улицата минаваха вечните туристи. След тях вървеше боса жена с памучна дълга рокля, носеше вестник. Една от туристките се обърна и я видя, вдигна фотоапарат да снима, но жената направи отрицателен знак с ръка.
След няколко крачки сви към каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Дървото бе издраскано от времето - бурите, дъжда, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
От другата страна на прага липсваше стъпало и направи по-широка крачка, за да стъпи на земята. Градината бе окосена, грейнала от цъфнали рози, чаршафи се вееха посрещащо. В края имаше бяла дървена маса и груба пейка. На масата бяха подредени тетрадки, скицник и моливи, на пейката се валяше почти изплетен шал, накрая ѝ висяха като сувенир сандалите, с които бе дошла преди години.
Тя остави вестника на масата, влезе в къщата и го откри да пише писмо. Усмихна се.

Последната неделя на август правеха "виното".

limitless

Такси с испанска музика, книга и пътуване limitless.

Границата на въображението може да е една фантазия по-напред, отколкото предполагаме, а понякога много повече.
Също като прага на удоволствието.
Зависи от химичната реакция.

(из размисли по една книга)

Рецепта

Шест стръка омайниче, набрани от духове, се сплитат под сърцето, когато на небето луната засинее.
Избистрят душата - да види калейдоскопа в себе си, цветовете му да я опрашат, да живне в нектар от емоции и да се приеме.

Духовете усещат, че са помогнали и главоболието им минава.

Пет минути преди сън се мисли за омайничето.

Хипноза

Сутрин, когато лъчите прокъсат пердето, заспивам покръстена в стихове.
Иска ми се.

Сънувам наядени от целувки круши и пера амулети.
Против есени.
Сънувам небесна бродерия, намачкана в страст по леглото.
С(нощна).
Сънувам морски тераси, слънчасали от разголени стонове.
Луди за обичане.
Сънувам как облачната турбуленция подпали вчера небето.
Любовен гръм.
Сънувам тъгата, разранила от взиране очите на моряците.
Сирена зад борда.
Сънувам децата ми - руси, момче и момиче, късат ми спомените.
Игра за порастване.
Сънувам светла нежност, оцеляла сред асфалтени плевели.
Внимателно стъпвай.

Сънувам бъдещето вляво, така ме учат под хипноза.
За събуждане.

Заръчано

Да ми пазиш пеперудите - още пърхат крилата им между думите.
И думите да ми помниш - все са от душа речени.
Нарекла съм ти няколко надежди - те са за сбъдване.
Сбъдни и няколко чужди - не щади добротата.

Оставила съм купчина книги - чети до фантазия.
Фантазирай чувствата - по-лесно да те докоснат.
Докосвай звездите - да падат в желания.

Оставих ти букви - напиши ми писмо до поискване.
Искай повече - не кацай примирено при другите.

И друго имам да кажа, но знаеш.

Кафето е топло, пометох небето, запалих и слънцето.

Добро утро и до залез.

Разходка с дъжд

Странно дълъг ден притича по тревата. Посипаха се думи. Замириса шоколадово на слънце. После на луна от чашата с вино.
Кипна погледът в небето, размаха мигли, напоени с обич, разроши облаците с мисли, пък се прислони в сянката на ятото.
Заваляха въздишки, шепнеха на тревата. И на ятото с влюбения поглед. Валеше ласкаво в душата, лятно. Валеше като в сънена мечта.
Тайните се приютиха на капки в огнените ириси на маковете. Вляха се споделящо в глътка мираж по ръба на усмивката.
Лавандулата заметна ароматно поли, погъделичкана от ъгълчето на смеха.
Огледалните крила на светулките уловиха оранжевата дъга, засияха залезно.

Нощта духна по перата мигли.

Дълъг ден, но всичко трая само миг, докато сянката на птиците премина през слънцето. На път за утре - вчера.

Deadline

Мостът над реката се опита да побере всички автомобили, дошли да почетат височината му. Стотици метри въздух дишаха между него и бистрата вода, в която се мержелееше ръждиво-бетонната му снага.

Асфалтът се потеше с цвета на гумите, лепкаше като дъвка, пукнатините засмукваха слънчевите лъчи и пулсираха в бълбукаща мараня.

Постепенно се събра малка тълпа в едната част на моста. Разпънаха се шини, макари и макарички, извадиха се странни съблечени костюми за предпазване, търкулнаха се каски. Хора се суетяха, поглеждаха надолу, някои се тюхкаха притеснени, други ги тупаха окуражително по рамото, а трети бяха дошли да позяпат.

Приближи се бяла кола, отмина бавно и спря накрая на моста. След малко от нея изскочи момиче и заситни към тълпата. По средата на моста се спря, отиде към перилата и се наведе силно надолу. Погледът й първо се разфокусира от слънчевата светлина и височината, но бързо привикна и видя отражението в препускащата река. Момичето се усмихна, може би на реката, погледна напред към планините и отново се разбърза.
След малко беше в плен на някакви въжета и катарами, подписа се, обясняваха й нещо, но тя само кимаше, а мислите й бяха там долу, гмуркаха се.
После я оставиха за миг сама до перилата.

Ръцете й бяха в лепенки, едва скриващи раните. От жегата и потта пръстите я сърбяха и тя започна да ги хапе, настървена да почувства облекчение. Хората я гледаха странно, но в мозъка й се пръскаха и болка, и удоволствие, и нямаше значение нищо, освен ...

онова спокойствие, което я лъхна в гората преди това, което дойде от самата нея, отвътре, някъде зад очите й, което я поведе към камъка, да седне, да проследи полета на големите тюркоазени водни кончета, да прегърне шепа ручей в ръцете си, да намокри лицето си и да пие, да се напие до пресищане с благост. Да я усети докрай в себе си, как извира от нея, поема я, обгръща я ...

И тогава се изтласка. Като вик се удари в камъка и се върна. Беше чакала този момент дълго, изведнъж времето сякаш бе спряло, а тя висеше обезверена на дъното, овъртяна в собствената си паяжина. Беше се мумифицирала, пищеше, за да диша, но времето ... Толкова застинало, че забрави очакването и се остави на лепкавите нишки да затворят очите й и да зашият устните й. Те се плъзнаха в гърлото й и свиха пашкул от мълчание. Тъмнината израни ръцете й, изостри сянката й, сви се в юмруците и омаломощи мислите й.

Досега.

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна.
Размърда се, зашава, закрещя, заизвива се, затрептя. Усети се в атомите си, в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по мокрите устни, в жуженето, в шума на водата...

И после видя утрешния ден.

Някой я питаше добре ли е - по устата имаше кръв от пръстите й.
Нека спре. Да дойде друг път. Тя поклати глава все още втренчена там, в планината. После погледна мъжа и потвърди с пресипнал глас, че не се отказва. Поусмихна се, облиза леко кръвта и каза:

- Готова съм.

Беше първа. Прегледаха въжетата, каската, "хайде, ще е страхотно", "да, разбира се".

Качиха я и

тя видя утрешния ден

Докато лицето й се вдигаше нагоре, очите й се отразиха в слънцето, от небцето й излетя пеперуда, кръвта й пламна. Усети се в атомите си,

докато скачаше

в камъчето в ръката й, в капките по лицето й, по кървавите устни, в жуженето, в шума на водата под нея, готова да я прегърне ...

Пое въздух, преди да затвори очите си за утрешния ден и да остане единствено сега, в този момент на оттласкване, за да не се върне долу никога вече.
Последна глътка адреналин, преди да се излекува.

После реката любовно плъзна мокрия си език по небцето й.

Сектантско

На върха на ножа има белег от фанатично откровение. До него агонизира осакатено въже.
По пода цъфтят капки живот. Прозорецът е замъглен от стонове ендорфин. Светлината се е притулила срамно свидетелски в пламъка.

Орда палачи в лявото полукълбо погребват логичното. Пъплят в мравчена нишка към ядрото на правилата, за да смелят рационалното в храна за интуицията. Изкореняват аксоните до смисъл, оставят бразди за семена фантазия.

Хронометър пази сърцебиенето на душата.

Игла за побеснялата сънна артерия.
Спешно.

В лудост и до лудост.

(преди полет)