Първо се изгуби из картините, из полиглотското бърборене на туристите, между масите на приседналите на сгледа кафенета, между саксиите в шпалир за парад, заслепиха я светкавиците на фотоапаратите, уличните лампи закръжаха в очите ѝ, някой я бутна, спъна се в препълнена чанта с пастели и поиска да избяга. А беше красиво - площадът, художниците, сградите, фонтаните, чашките с последно еспресо, стълбите, утъпкани със зрители...
Дръпна се назад. Обърна се и забърза към първата изпречила се малка уличка - все същия поток пред напора ѝ да се скрие. От малките ресторантчета подрънкваха чинии и чаши, колосани сервитьори я канеха да седне, оживлението надвикваше музиката от тонколоните.
Тя забърза, минаваше между хората и вече подтичваше. Постепенно уличките се опразваха, криволичеха една в друга все по-тъмни, все по-пусти от врявата. Прозяваха се прозорци и заспиваха, мяркаха се котки привидения с горящи очи, стрелкаха се окъснели птици, чуваше се приглушен тропот в къщите.
Тук, макар да не знаеше точно къде е, тишината бе превзела нощта. Стъпките ѝ будеха паветата от унеса и за да не смущава това, което бе търсела в изгубването си, се събу и безшумно забави ход.
Наоколо сивееха стари олющени домове, железни огради бяха наострили мечове, до тях се издигаха боядисани зидове с послания, увенчани с бръшляни, дърветата се бяха загърнали топло с клони, няколко лампи отегчено заспаха. Луната се мерна окуражаващо, но нахални облаци покриха и нея, и уличката.
Почти нищо не се виждаше, едва засичаше извивките на къщите.
Разпозна каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Погали дървото, издраскано от времето - бурите, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
Вратата шумно проскърца и заяде, но я подпря с рамо и не обърна внимание на интуицията си да се върне. Лъхна я мирис на листа и на рози. И на нещо сладко. Но нищо не виждаше.
Спря на прага, протегна крак напред, не усети земя. Хвърли обувките на улицата, за да не ѝ пречат, и те изплющяха като зряла ябълка.
Наведе се, хвана се за вратата и протегна другата си ръка. Опипа мокра пръст (не беше валяло) и трева. Протегна и другата ръка и очерта малък периметър, колко да стъпи безопасно в него.
Изправи се, пристъпи, направи няколко крачки по-уверено, заплете се в храст, розов шип я жегна по коляното, по китките и тя се изподра цялата.
Миришеше все по-силно на сладко, на ... феромони. Ноздрите ѝ се разшириха. Там, в черното, сетивата ѝ се разлистиха. Започна да усеща. И всичко усещаше нея. Сякаш бе в огромна паяжина и дъхът ѝ, движенията, мислите подръпваха струните, а на другия край долавяха с пипала, крачета и крила сигналите и връщаха разнопосочни отговори.
Вляво усети размаха на бръмбар, чу жужене, далечна музика, жабешко крещене. Под краката ѝ земята беше лава, пръстите ѝ потъваха в нея и тя я чувстваше гореща и зърнеста, шумяща от милиони животинки. Споделяше кислорода си с невидими прилепи - и тя като тях ги улавяше с радарите си, молци, паяци, дребосъци, които не знаеше, че въобще съществуват.
Насочи се надясно, инстинктивно, към средата на паяжината, феромоните вече бяха оцветили кръвта ѝ с нетърпение. Пред нея имаше нещо голямо и тежко и ... о, как миришеше на сладко. Главата ѝ се омая.
Тя напипа дървена маса и пейка. Приседна накрая олюлявайки се. Сякаш бе избухнала ароматна бомба и осколките тъкмо се забиваха в кожата ѝ.
Протегна се и докосна стъкло, долови очертания на чаша. Хвана я, дори не помириса, първата глътка очерта устата, хлъзна се по гърлото ѝ и се спусна водопадно към сърцето.
Краката ѝ потръпнаха от хладен допир, ветрен шал премина през глезените. Затвори безполезните си очи и усети вкуса - топло дъхаво сладко. Като летен малинов сироп, гъст, вкусен и жаден. Но не беше малинов сироп. Беше вино. Или нещо такова.
Пиеше алчно, на големи ненаситни глътки. Алкохолът жегна езика ѝ и го стопли за целувка, отпусна връхчето му, разроши папилите. Ветреният шал погали косата ѝ и се уви около шията и раменете и тази прегръдка я отпусна - ръцете, гърбът, гърдите, коремът, бедрата, прасците потръпнаха сякаш за първи път свободни да се движат.
Чашата изпука и се пръсна като заря в ръката ѝ, но не усети болка.
Люшна се назад и се облегна на пейката. От устните ѝ се стичаше вино, или каквото и да беше. Очите ѝ още бяха затворени и сякаш нямаше нищо на света, заради което да ги отвори. Обзе я премала - внезапна, без възражения. Само да ѝ се остави за малко, това чувство на целувка да я обгърне цялата, да е в нея...
Успокояващо. Живително.
Почти се свлече на земята в някакво състояние, овладяващо я поривисто. Правеше я покорна като пресен мед, все още златист и мамещ. И тя се разтапяше по тревата.
Просветна мълния, избуя в прилив, в цигулка, в стадо коне. Въздухът стана на капки и заваля по кожата ѝ. Усети се между зелено и слънчево.
Сърцето ѝ заби усмихнато.
Ветреният шал пристегна прегръдка и тя загуби съзнание.
След малко чу стъпки, неразбираеми гласове, някой я вдигна (а тя бе въздушна), понесе я. Прегърна я (мирише на музика), докато превързваха ръката ѝ, после я зави. И стоя и я гледа. Надушваше нотите му.
Беше сънено-будно. Началото на халюцинацията. И докато се опитваше да я прихване с настръхналите си нерви, заспа.
Неделя по обед по улицата минаваха вечните туристи. След тях вървеше боса жена с памучна дълга рокля, носеше вестник. Една от туристките се обърна и я видя, вдигна фотоапарат да снима, но жената направи отрицателен знак с ръка.
След няколко крачки сви към каменни стълби под тежка врата като от приказките, с метална халка. Дървото бе издраскано от времето - бурите, дъжда, слънцето, поизшлайфано тук-там повече от ръцете на вятъра. Дръжката бе студена и гладка. Тя я натисна.
От другата страна на прага липсваше стъпало и направи по-широка крачка, за да стъпи на земята. Градината бе окосена, грейнала от цъфнали рози, чаршафи се вееха посрещащо. В края имаше бяла дървена маса и груба пейка. На масата бяха подредени тетрадки, скицник и моливи, на пейката се валяше почти изплетен шал, накрая ѝ висяха като сувенир сандалите, с които бе дошла преди години.
Тя остави вестника на масата, влезе в къщата и го откри да пише писмо. Усмихна се.
Последната неделя на август правеха "виното".
