Усмивка

Вземай си тази усмивка -
леко кривата, хлапашка,
вирнала ъгълче към слънцето.
Вземай я - странна ми е,
съвсем не ми приляга на дните.
Току-се усмихне, когато
най съм сърдита...
Когато съм тъжна -
ще вземе да прихне,
да се надсмея над себе си...
Нацупва се като дете,
облича скуката в
муцунка шегобиец -
сякаш съм 18-годишна,
вятърничава, девойка.
Къде да я дяна?
Да можеш, моля,
да я изтриеш -
с палец да изтъркаш
това инатливо ъгълче,
което подскача като те види.
Ето, и мислено я усещам!
Лудетина!
Или... ако може, моля,
да ме целунеш, току-виж...
ти се лепнала обратно.
Като вирус.

Аз... май пораснала съм
за такива боледувания.

"Не става", смееш се.
Лика-прилика ми била.

Вироглавец.

"Хлапачка".

И ме целуна.

Класификация

Прилягаме си като стари любовници - знаем си страстта по дъха, по фантазиите (искам ти ги всичките), по бръчките на чаршафа, по ъгълчето на усмивката, по едновременната еякулация.
Еднакви сме по страст, по вид.

Естествено ни е.
Дори ядосването е любов.
А уж мълчим.

И колко е чудесно, че още се изненадваме! -
благодаря за ментовите облаци.

Сделка

Докато с теб не се разбираме
на коя улица е кафенето,
непозната ме спря и ми даде
последната глътка от кафето си -
утайката, която рисува бъдещето.

На една пейка
си разменихме мислите.
Чантите.
Бъдещето.

Чакай я.

Аз търся дома си.

Малини

Аз, с малиновите устни,
които брали са любов тази нощ.
Тъмни, като засраменото пълнолуние
иззад облаците.
Сладки, като споделена мисъл.
Малиновите ми устни,
с които те шепна – любовно.
Малиновите ми устни,
които искам да вкусиш
на среднощната ни закуска –
на тераса под крилете на бряст.
Унесени от сънените ти зеници,
в които потъвам и се въздигам ...
влюбена.
Малиновите ми устни,
с които те целувам,
с които те обичам,
с които те засищам.
Аз, малиновото ти момиче.
С вкус на малини.
И с твоя, любов.
По малиновите ми устни.

Слънчасала

За 2 секунди става лято.
По телепатия.
Така слънчасала бегълката
от графа "разни есени и зими".
Изгубили й дирите.
Босите.
За 2 секунди.

Надбягване

Ничия болка, останала по скъсания бинт.
Паднала прашна от тичане и коленичене
на осовата линия за птиците.
Гърчи се заслепена от дима на изтърканите гуми.
Бърше перките от атмосферни аномалии.
Души прозоречните следи от въздишки.
Седи на самолетните хълбоци, изтощена от турбуленция.
Атеистично не иска лечение за експериментално объркани.

Изразяване

Тревата попива мълчанието.
Умее да слуша полегналата в гърдите ѝ тайна, толкова крещяна в себе си, че е прегракнала.
Увива издраното ѝ гърло с китка детелини и ласкаво, ефирно я осветява с роса, придумва мислите в кротналото ѝ се сърце.
За да се изрече мълчанието – дума, няколко.
За да живеят сред хаоса на всичко сътворено, да намерят смисъла си, да се подредят в безкраен низ от същности, които ще пътуват далеко, далеко.
Там, където започва всичко.

Разсъмване

Когато вятърът нашепва стихове дървесни на облаците, що притихнали са край Луната, а звездите притварят очи омаяни, тогаз в тъмата идва друго време – полунощно, полуутринно. Издигат се душите на тревите в лятна омара, аленее аурата ѝ също макове, нощта се прозява с лавандулова въздишка, пръстите ѝ затулват последните светулки пазачи, умиряват тварите за опашките, изшътква на совите и настава тишина.
Стиховете падат обратно в листа по клоните, за да я чуят, да усетят стъпките ѝ -нижат се като ноти по петолинието на топлата земя, трептят я, изтръгват стонове от сънищата ѝ.
Тя отдалеч мержелее между дърветата с ефирната си рокля сияние, с омайничета в рошавите коси, понесла стомна жива вода на рамото си.
Първом напоява житото, после бързокрилите атове на вятъра, плисва в бързеите, прави чай на самодивите, сипва в кладенеца за причастие и умива очите на слънцето.
Последните капки разлива по устните си.
Сетне, когато светлината напъпи в небето, надвесва се и те целува по сърцето.
Издайнически, по възглавницата има омайничета.

Без точка

Четеш книгата, която не написах, в нощите, в които ме няма по устните ти.
Макар да не отсъствам.
Всички останали 24-часови полунощи са низ след низ страници физика на душата.
И изящната ти редакция на обърканите ми словосъчетания.

В От любов.

На корицата са инициалите ни. Както се подписахме под обета.

Без точка

Като безкрая на книгата ми

Метаморфоза

Тя е какавида, грее се от собствена си топлина в пашкула, свита в мислите си, възприятията – в нея и извън нея.
Връхлитат я като течение между отворения прозорец на стремежите й и процепа, който е изсякъл в пашкула й с целувката си и невъзможността си още да я сложи на върха на пръстите си, но вече вдигната на пиедестала на мечтите, и да се сътвори с нея.
Тя търпеливо, о, колко надеждно, чака времето, през което крилете й ще пораснат силни, цветни, ще излезе сама оттам, с рошавите си дълги къдрици, през този животворен канал, който направи за нея, за дъха си, да я диша.
За да е възможно раждането й, асистирано от обичта му.
След това метаморфозата им ще бъде, ще се случва на олтара на онзи пиедестал, под телата на саможертвите им, мумифицирани с копринена нишка.
Тя е пеперудената надежда в очите на сбъдването им.

На Ася