вторник, 17 юни 2008 г.

Кладенец

Остротата на думите поряза меката част на ухото ми и кръвта шурна, заслепявайки с пурпура си лазура на предишните усещания. Устните се дръпнаха - вампирски и месести, от китката ми. Последен езикът жигоса прясната рана, разполовила сърцето ми. После затворих очи, защото ми стана тъжно, че не предизвестих смъртта на емоцията. И се изпълних с димния въздух. И заговорих. За сетния миг, за предишното...

Конете препускат по ливадата, а копитата им бръчкат лицето ми от радост. Смехът ми кънти като Ниагара- пенлива свежест и дъгообразна пъстрота. ... миг. Изпивам последната капка пурпур, преглъщам сухо и с непривичен вкус в устата ми облизвам пръстите ти, за да си възвърна предишното усещане. После ставам и си тръгвам. Думите продължават да ме застигат- този път гладкостта на тембъра им е намазана с мед. Продължавам. Спускам се надолу, за да се върна в себе си. Кладенецът ми се струва безумно тесен и изкованите му блокове жарят до болка със студенината си. По всяко каменно лице виждам фотографирана себе си. Не бързам, но не чувам нищо. Очите ми привикват с черно-белите отражения и разпознават времето. Канарите се завъртат шеметно о мен и ме издират с жестоките си пръсти. И цепнатите им от бремето устни ме хулят и ругаят.

Лицето ми е разкривено от болка. Бързам да се сгуша някъде на спокойствие. Бързам назад и все по назад. И когато се приземих, тревата под колената ми нашари кожата ми с карта. С пръст следвам кривините. Тук вече бях. Може просто скоро да намеря нов пастел и да довърша кръстопътищата в главата си. Трябва ми, за да не пропускам следващата дъга, която ще се оплете в зениците ми.

Винаги ми е било лесно да намирам дозата сутрешна роса за причастието. И в зависимост от грешките предния ден, очите ми са били огледало. Било ме е страх да позволя на съдбата да се огледа в мен. Да не би в нея да открия себе си.

Искам

Не исках да бъда толкова самотна, колкото бях всъщност в онова единствено дръзновение, наречено любов. Исках да бъда капката восък, разтопила гланца по снимките ми; исках да бъда първият човек, стъпил на Луната, да бъда заобиколена от слънчеви дюни и пъстроцветни чадъри на дъгата. Не исках да бъда толкова самотна.

Исках да се раждам от вечния извор и да лекувам мъртвите души, само за да няма “край”. Исках да се вливам в мозъчната плазма на хората и да чета ненаписаните им разкази и неизречените им мотиви, само за да не страда някой от тишината. Тогава нямаше да черня белите листи с нескрити молитви, а щях да се превръщам във възторжения звук на края им. Тогава щях да бъда пепелновъзкръснала от ласкавите думи и шепота на вятъра ... в онази синьо-черна тъжна нощ. Прозорецът ми нямаше да гледа сляпо на север, където ледовете са сграбчили топлите чувства.

Щях да го отварям на юг, да завъртя Земята към себе си и да се огледам в океанните ѝ очила. Исках да бъда по-добра към себе си. Исках да стана пиедестал на някой звездоброец, стоящ до късно на терасата от вечен мрамор. Исках да се спусна по извивките на вълните и да извая статуя на Съвършенството. Исках да мога да пиша за майчиното чувство, но вместо това ръката ми трепереше. Както трепери сега гласът ми. Тогава нямаше да се бичувам със самоирония и окаменели трепети, а щях да се привържа към стрелките на времето и да се въртя около Вселената. Исках да бъда добра.

Самота

В сянката на онази безнадеждност, която се опря на стената като досадно привидение, в размислите за недочакания гост и несподелените мисли, минава една самота. Тъжна като образа си в огледалото – неподправена от илюзии и майсторски изпитани сюжети. Чиста като пролята сълза, отронила се във викота на стенния часовник в полунощ. Непреднамерена и все пак чакана. Като лекарство.

Самотните писъци на спомените не лекуват безмълвните нощи, изподрани и изпепелени от огъня на забравата. Нито пък утоляват глада за приключения. Дори нямат цел и стават безпътни и безплътни от прегракване. А след време и непотребни. Когато осъзнаеш и усетиш признаците на чумата, наречена самота. Тази, която разяжда до последната надежда душата ти. Тази, от която си се заразил сам, защото мислите ти са по-самотни и от теб самия. Безнадеждно и бездомно пръснати из сивата стая, в която сивеят провиснало-оплетени в паяжините на летаргията. Изсмукани от съдържание и кръв... до кръв. Призрачно реални.

Това е безвремие, в което не можеш да измислиш собствен свят, където да потънеш тайно от самотата. Седиш в поза и позираш. Дразнещо и за сляпата стая.

Иска ти се да погледнеш във всички разбити огледала на света, да откраднеш нечия чужда самота, да ограбиш първия срещнат от нея, за да си правите компания. Самотници сред самотата.

Обаче те е страх, че може да се окажеш отново самотен и в това последно дихание на надежда. И спираш да броиш песъчинките на часовника в сърцето си.

Тогава, задължително, привидението изплаква предсмъртно и се просмуква в стената. И докато гледаш хилавите му пръсти да се протягат към гърлото ти, мислите ти тупват на земята, посребрени от паяжината, и се втурват към вратата, към която извръщаш поглед. Дошъл е недочаканият гост. Тиктакането изпълва стаята с реалност; светлината, макар и бавно, започва да отваря очите ти...

Няма нелечима самота. Дори тя не може да остане толкова самотна.

На Г. В.

Връзка с ключове

- Хей!- изкрещя момичето.
Той се обърна и едва видя фигурата ѝ в мъглата. Перонът, въпреки деня, пустееше студено в празничната нощ.
- Изпуснахте нещо!
Той все още стоеше полуобърнат към нея и се взираше. Когато очите му привикнаха със синкавата пелерина, наведе поглед към земята. По мократа ѝ павираност нямаше нищо, което да бе негово. Той тръгна към нея. Шляпкащите му стъпки се потулиха в свирката на локомотива.
- Нищо не виждам- възрази и я погледна.
Почти се допря до мекото ѝ палто. Тя не беше висока. Не усети мирис на алкохол, а изглеждаше пийнала. Косата ѝ се беше скътала под шапка; не носеше ръкавици.
Тя не мигаше, сякаш не дишаше. Ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите. Някъде от там чу шепот:
- Изгубихте нещо.
Кристиан присви очи недоумяващо, но отново сведе глава надолу. И нищо не видя.
- Нещо сте се объркали, госпожице! Нищо не съм загубил.
Тя му се усмихна. Беше млада и нямаше работа сама тук. Кристиан наклони глава:
- Всичко наред ли е?
- Не, Вие си загубихте нещо. Не е наред.- пак онзи шепот.
Той започна да мисли, че е луда или нещо такова, когато тя протегна малката си ръка и докосна якето му. Без да знае защо и какво го накара, се дръпна. Ръката ѝ увисна самотна. Тя не я махна, а пристъпи напред. Кристиан не помръдна този път. Стоеше, гледаше я и се чудеше какво да направи. Най-добре би било да си тръгне, но тази мисъл упорито бягаше. Дъхът му се изпари във въздуха:
- Какво съм загубил?
Усещаше студени пръсти на гърдите си и напрегнато очакваше отговора.
Тя отново се усмихна и се загледа в приближаваща компания. Постепенно шумът от гласове достигна и до него, но не се обърна и не свали поглед от лицето ѝ.
Тя все още гледаше групичката, когато каза:
- Мен- плавно и настойчиво се изплъзнаха думите от посинелите ѝ устни.
Ръката й се свлече надолу и замръзна. Те се погледнаха. Кристиан не разбираше дали е наясно какво е казала. Не му беше ясно и дали правилно е чул. Никога не я бе виждал, гласът ѝ не му беше познат. Нищо, абсолютно никакъв спомен не се явяваше в главата му наред с обърканите мисли. Но се гледаха. И мълчаха. От нея лъхаше някаква радост, малки капчици удовлетворение. Той блъфира:
- Кога?
Тя като че ли се обиди. Смръщи вежди и въздъхна. Хвана го за ръка. Не му стана неприятно.
- Да си вървим.
Задърпа го към изхода на гарата. Кристиан с лекота се остави на крехките ѝ сили. Тя познато намести юмрук в дланта му и се прилепи. Той не знаеше къде отиват, но крачеше по скоро от любопитство, отколкото уверено.
Бе среднощ. Блещукаха стъклата на уличните лампи- малки, режещи парчета светлина, които скърцаха и пукаха под подметките. От време на време фучаха фарове.
Кристиан не дръпна ръката си, някак му се искаше да стопли душата на тази непозната.
- Къде отиваме?
Тя го погледна изненадано:
- Ами вкъщи, къде другаде?!
Той се засмя с глас, за първи път тази седмица.
- Аз не живея натам.
- Просто си забравил. Все трябва аз да те водя.
Какво щеше да му подари празникът? Живееше сам, никой не го чакаше, самота се очертаваше, поне така се нагласяше всяка година преди този ден- Нова година. Дълбоко му се прииска приключение. И хвана ритъма на малките ѝ крачки, на дъха ѝ, на познатата-непозната ръка и на мислите ѝ. Беше му добре с нея. Не я пита за името, но за него вече нямаше значение. Това беше тя, тази, която беше загубил.
Някъде по средата на мълчанието им се роди новата година. Пукотевица; музика и заря се къпеха в зениците им, но там дванадесетте удара не бяха оставили отпечатъка си. И двамата не си честитиха. Блъскаха се в тълпата побеснели, но продължаваха към къщи. Ръката й се стопли в неговата. Тя не я избърса от влагата.
Вървяха бавно, близо час и повече. Кристиан не смееше да пита колко още остава. Хвърляше крадешком поглед, за да я огледа отново и отново; припомняше си всяка подробност от срещата им и оставяше въпросите за после.
Тя спря пред стара кооперация. Повечето прозорци светеха и бяха окичени с мигащи лампички. Стоеше до нея и чакаше да отключи. Тежкият метал бавно отмести език и се дръпна шумно със звук на ръжда. Момичето извади ръка и заопипва тъмната стена. Отгоре се чуваше лай на куче. Стана му тъжно, че го пусна.
Входната лампа слабо освети стълбите. Кристиан тръгна след нея. На четвъртия етаж тя спря пред сива дървена врата без табелка и звънец. Извади връзка с ключове. Той се зачуди откъде са, но разбра, че въпросът не е на място. Лампата угасна, но тя беше успяла да отвори и да щракне отново копчето. Той стоеше пред зейналата врата, пред нечий дом и я гледаше как събува мокрите обувки и сваля палтото и шапката. Имаше тъмна плитка, която се стрелна като змия към кръста ѝ. Зад фигурата ѝ стоеше прашно огледало, дървената му рамка беше леко напукана. Стените бяха с избелели тапети, нямаше картини. Само огледало и метална закачалка над мраморния под.
- Влизай, де! Какво стоиш?
Кристиан се стресна от увереността ѝ, но взе чехлите и затвори вратата.
Влезнаха в хола, както каза тя. Той приседна на дивана и се огледа- нищо не подсказваше, че някой живее тук: нямаше украса, цветя, а прах и паяжини. Най му хареса библиотеката- пълна със стари книги и дървени фигурки.
Тя включи малка печка и излезе. Кристиан стана и започна да прелиства книгите. Нямаше никъде посвещение. Той се огледа за снимки, но не откри. Стана му неудобно и седна. Чу я да трака из другите стаи, да отваря и затваря врати. След няколко минути дойде с две чаши и чайник. Прилежно ги сложи на масата и му наля. Усети аромат на мента. Тя се върна и донесе две лъжички и бурканче мед. Не го пита иска ли, навярно знаеше, че така го пие. После седна до него, разбърка чая и попита:
- Къде ще спиш?
Той се шокира. Не знаеше какво иска тя, какво очаква той. Малко притеснено я погледна.
- Където ме сложиш.
- Хм! Изпий си първо чая.
И двамата засърбаха. Ментата успокои схванатото от нерви гърло и се търкулна в свития му стомах. Трябваше ли да пита? Най-добре да изчака какво ще каже. Тя, обаче, мълчеше. По някое време, към последната глътка, се обърна и помилва ръката му. Той я погледна, но тя се беше втренчила в пръстите му и не отвърна. Легна на рамото му и затвори очи. Кристиан облегна предпазливо глава на нейната и затвори своите. Усещаше някакво спокойствие с тази жена, чието име не знаеше. Почти му беше уютно...

Сутринта се събуди в същото положение, беше схванат и се размърда. За секунди си спомни всичко. Нея я нямаше. Двете чаши стояха на масата, лампата светеше и беше толкова тихо, че му стана страшно. На масата до чайника стоеше бял плик- пощенски, от старите. Той го отвори и зачете: ”Друг път не ме губи!”. В плика имаше ключ.
Кристиан стана и обиколи апартамента. Навсякъде имаше мирис на липса и минало. В банята водата текна мътна и той изчака, за да се избистри, и наплиска лицето си. Облече се и излезе. Държеше в ръка ключа. Заключи.
Спусна се по стълбите, но се върна и звънна на съседната врата. Отвори му възрастен човек.
- Извинете, кой живее тук?
Старецът съвсем подозрително го заоглежда и измънка:
- Никой. Едно време имаше едно момиче, с майка си живееше. Ама майката се омъжи и замина, а детето се побърка нещо. Откараха го.
“Какъв клюкар!”си мислеше Кристиан, но думите го объркаха повече.
- Ти ‘що питаш?
- Ами, ей така!- обърна се и си тръгна. Не му се говореше. Искаше да разбере какво беше станало, но не можеше да измисли. Гледаше ключа и бележката и хем му ставаше леко, хем се притесняваше дали е с всичкия си.
Хвана такси и за последно се огледа, за да запомни блока. После се прибра. Вечерта отиде на гарата, но не я откри. Стоя три часа и си тръгна.
На другия ден беше на работа и когато го питаха “С кой?” и “Къде?” е прекарал вечерта, отговаряше “С една дама бях.”. Почти чуваше смеха им.
Месеци сновеше между перона и блока, но не се осмели да използва ключа. Нощем лягаше и мислеше за нея, но уморен заспиваше.
Докато един ден реши. Взе малкия ключ и отиде. Беше вечер. Изчака да влезе майка с дете и хвана вратата преди да се затвори. Стълбите му се сториха високи и коварни. Опря се в стената и се заизкачва. Когато стигна, пое дълбоко въздух и спря. На вратата беше лепнат некролог. Кристиан притвори очи. Отиде и прочете името, годините, всичко. После отключи и влезе. Спареният въздух го лъхна познато. Ръцете му трепереха. Холът беше все така пуст, масата празна.
Отвори малката кухня. Белите пердета улавяха последните слънчеви лъчи. Една сълза блесна по лицето му. Заключи и тръгна.
И всяка нощ преди да заспи виждаше кухнята: мивката с две обърнати, измити чаши за чай и бурканче с мед до тях.

Забраненото

Забраненото ми минало се превърна в желано бъдеще. Или просто горещата чаша с горчиво кафе ми се услади повече, отколкото с млечната добавка, наречена сметана. Забраних си да сънувам дори, забраних си цигарата сутрин, забраних на мислите си да се гонят- седнах и зачаках някой да ми сипе захар в душата.

Но не забравих за миналото. С него си бъркам кафето и все гледам в черната му сянка дали ще е същото и в бъдещето. Не съм добра гадателка, нито страстна вярваща. Дори правилата, измислени от мен, не спазвам. Скачам през големите летви и се връщам назад- там, където оргазмът се е сливал с болката и където не е задължително да помниш всичките си добри качества.

Склонна съм да приема, че не съм същата безветреница и одрала кожата си пепелянка. Сменям цвета на косата, на очите, сменям уж синята си кръв и нечия друга къща и... страхливо съм се хванала за перилата на терасата- да не взема да скоча в миналото. Поне не въздишам патетично, отдавна съм изяла райската си ябълка и съм оскубала перата на птичето, което украси рамото ми. Ама това беше след това, а сега е съвсем слънчево… Дори не ми прави вече удоволствие да броя луничките си.

Не вярвам в преражданията, но някой ден все ще се доверя на шарлатаните по пътя ми. Ще дам парите си за миналото. Като вълшебница ще крещя пак от радост, ще заклинам болката, ще хапя отровно и после като в приказките- вълшебната целувка! А на всеки ъгъл ще се хили знакът “Stop”. Металното му тяло се огъва порочно лесно. Трудно е после, когато възвръщам предишната му стройна форма- нали така ни учат!

Напоследък спирачките отказват и мислите ми пак се ширят из цветните снимки. Уморих се и кафето ми изстина в крехкия порцелан. Сега ще кръстосам крака под масата, усмихната с щръкнало кутре ще отпия бавно, докато чернилката от дъното не вгорчи деня ми. Спирачките ще “проработят” и stoop… Парите съм ги посъбрала, само се чудя коя от всички врачки да спонсорирам, за да пусна “отровата” в бъдещето?!

Или по-просто: Veni Vidi Vici!