Искам

Не исках да бъда толкова самотна, колкото бях всъщност в онова единствено дръзновение, наречено любов. Исках да бъда капката восък, разтопила гланца по снимките ми; исках да бъда първият човек, стъпил на Луната, да бъда заобиколена от слънчеви дюни и пъстроцветни чадъри на дъгата. Не исках да бъда толкова самотна.

Исках да се раждам от вечния извор и да лекувам мъртвите души, само за да няма “край”. Исках да се вливам в мозъчната плазма на хората и да чета ненаписаните им разкази и неизречените им мотиви, само за да не страда някой от тишината. Тогава нямаше да черня белите листи с нескрити молитви, а щях да се превръщам във възторжения звук на края им. Тогава щях да бъда пепелновъзкръснала от ласкавите думи и шепота на вятъра ... в онази синьо-черна тъжна нощ. Прозорецът ми нямаше да гледа сляпо на север, където ледовете са сграбчили топлите чувства.

Щях да го отварям на юг, да завъртя Земята към себе си и да се огледам в океанните ѝ очила. Исках да бъда по-добра към себе си. Исках да стана пиедестал на някой звездоброец, стоящ до късно на терасата от вечен мрамор. Исках да се спусна по извивките на вълните и да извая статуя на Съвършенството. Исках да мога да пиша за майчиното чувство, но вместо това ръката ми трепереше. Както трепери сега гласът ми. Тогава нямаше да се бичувам със самоирония и окаменели трепети, а щях да се привържа към стрелките на времето и да се въртя около Вселената. Исках да бъда добра.

Самота

В сянката на онази безнадеждност, която се опря на стената като досадно привидение, в размислите за недочакания гост и несподелените мисли, минава една самота. Тъжна като образа си в огледалото – неподправена от илюзии и майсторски изпитани сюжети. Чиста като пролята сълза, отронила се във викота на стенния часовник в полунощ. Непреднамерена и все пак чакана. Като лекарство.

Самотните писъци на спомените не лекуват безмълвните нощи, изподрани и изпепелени от огъня на забравата. Нито пък утоляват глада за приключения. Дори нямат цел и стават безпътни и безплътни от прегракване. А след време и непотребни. Когато осъзнаеш и усетиш признаците на чумата, наречена самота. Тази, която разяжда до последната надежда душата ти. Тази, от която си се заразил сам, защото мислите ти са по-самотни и от теб самия. Безнадеждно и бездомно пръснати из сивата стая, в която сивеят провиснало-оплетени в паяжините на летаргията. Изсмукани от съдържание и кръв... до кръв. Призрачно реални.

Това е безвремие, в което не можеш да измислиш собствен свят, където да потънеш тайно от самотата. Седиш в поза и позираш. Дразнещо и за сляпата стая.

Иска ти се да погледнеш във всички разбити огледала на света, да откраднеш нечия чужда самота, да ограбиш първия срещнат от нея, за да си правите компания. Самотници сред самотата.

Обаче те е страх, че може да се окажеш отново самотен и в това последно дихание на надежда. И спираш да броиш песъчинките на часовника в сърцето си.

Тогава, задължително, привидението изплаква предсмъртно и се просмуква в стената. И докато гледаш хилавите му пръсти да се протягат към гърлото ти, мислите ти тупват на земята, посребрени от паяжината, и се втурват към вратата, към която извръщаш поглед. Дошъл е недочаканият гост. Тиктакането изпълва стаята с реалност; светлината, макар и бавно, започва да отваря очите ти...

Няма нелечима самота. Дори тя не може да остане толкова самотна.

На Г. В.