вторник, 17 юни 2008 г.

Самота

В сянката на онази безнадеждност, която се опря на стената като досадно привидение, в размислите за недочакания гост и несподелените мисли, минава една самота. Тъжна като образа си в огледалото – неподправена от илюзии и майсторски изпитани сюжети. Чиста като пролята сълза, отронила се във викота на стенния часовник в полунощ. Непреднамерена и все пак чакана. Като лекарство.

Самотните писъци на спомените не лекуват безмълвните нощи, изподрани и изпепелени от огъня на забравата. Нито пък утоляват глада за приключения. Дори нямат цел и стават безпътни и безплътни от прегракване. А след време и непотребни. Когато осъзнаеш и усетиш признаците на чумата, наречена самота. Тази, която разяжда до последната надежда душата ти. Тази, от която си се заразил сам, защото мислите ти са по-самотни и от теб самия. Безнадеждно и бездомно пръснати из сивата стая, в която сивеят провиснало-оплетени в паяжините на летаргията. Изсмукани от съдържание и кръв... до кръв. Призрачно реални.

Това е безвремие, в което не можеш да измислиш собствен свят, където да потънеш тайно от самотата. Седиш в поза и позираш. Дразнещо и за сляпата стая.

Иска ти се да погледнеш във всички разбити огледала на света, да откраднеш нечия чужда самота, да ограбиш първия срещнат от нея, за да си правите компания. Самотници сред самотата.

Обаче те е страх, че може да се окажеш отново самотен и в това последно дихание на надежда. И спираш да броиш песъчинките на часовника в сърцето си.

Тогава, задължително, привидението изплаква предсмъртно и се просмуква в стената. И докато гледаш хилавите му пръсти да се протягат към гърлото ти, мислите ти тупват на земята, посребрени от паяжината, и се втурват към вратата, към която извръщаш поглед. Дошъл е недочаканият гост. Тиктакането изпълва стаята с реалност; светлината, макар и бавно, започва да отваря очите ти...

Няма нелечима самота. Дори тя не може да остане толкова самотна.

На Г. В.

1 коментар: