събота, 7 януари 2017 г.

Измислица

Ако реша да те измислям
(а аз решавам често),
преплитам две съдби,
слагам раковина за сърце,
море във вените да бие,
няколко лунички песъчинки,
рисувам вишнева усмивка.
Прошепвам в раковината "Любов"
и дефибрилирам със пера от чайка.
Очите - тях няма как да ги измисля,
от тях започва всичко необятно -
морето, пясъка и песента на чайките...,
нежни стръкчета любов,
покълнали на слънцето.

Посрещане

Снегът затрупа всички стъпки,
по които не дойде до вкъщи.
Бях сложила да къкри чай,
докато си бъбрим топло.
Светнала с Луната,
крача с поглед през снега,
прелитам над преспи и коли
да те срещна там, зад ъгъла.
Чаках час ли, два, после се прибрах,
на Луната й се спеше,
премръзна и протегнатата ми ръка.
Но погледнах пак назад, и пак...
Вкъщи чаят ми горчеше.

Единствена

Не се оглеждам във сърцето ти.
Смятам даже и на пръсти -
място в него няма.
Не се чувам в думите ти.
Може би не ги изричаш
или от мълчание съм оглушала.

Няма ме като социално присъствие.
Асоциализира ме последователно -
няма ме в профил, нито в анфас.
Не споделям масата за обяд.
Не гони поне гълъбите,
в трошиците са малките неща.

Няма ме на ключа в джоба ти.
Сменил си бравите,
напразно счупих няколко надежди.
Няма ме на снимките в дома ни -
общия, с бурканите със сладко.
Сякаш не съм била в очите ти.

Замълчи: В полунощ ли видя, че не съм единствена?

Прозорец

Зад прозореца със саксиите пиша и правя любов. Правим любов, смях, музика, пишем любов. Шарените пердета като глашатаи огласяват града с думите ни, понякога хапливи - там, на пулса на китката, понякога дращещи по ухото, понякога силни, нетърпеливи, възразяващи. Обичливи. И когато на другия край на реката (на един хвърлей с бинокъла ти) във веслата на лодките се блъсват ядосаните ни удивителни, вече се помиряваме. С въпросителни, погледи на срички, многоточия.

И пишем любов. С кафето четем. Смях. Музика. Разходка до реката. Ах, рибите виж! Понякога ги следваме в съня си. Тази нощ съм със зелените перки, рибарю! После ти наляво, аз надясно из живота или заедно се връщаме. Зад прозореца със саксиите.

Няма време, мое момче, няма време за предпазливости. Ни за гордост, ни за принципи. Затова сме тук, високо. Така се пише любов.

Мое момче... да ме простиш, че те измечтах, но зад прозореца със саксиите пиша за любов. И сънувам, че съм риба. А после залязвам. С думите ни.

Срещане

Сладки? Захарта в целувките убивала.
Кафето, казват, вечер вредно е.
Виното от тате свърши.

Ще те спасявам, както досега -
крадливо ще ти шаря делника,
и както му е ред -
залези, звезди и уморени свещи.
Малко стихове (едно и също пиша).
До стола рокля и обувки за танцуване.

И набързо сплетените пръсти.

После... рамото ти е горещо.
"Лека нощ" и "Сбогом".
Или обратно. Огънче пред входа.
Командировъчно - разписано.

И утре по завивките ти ще личи отсъствие.
Докато не стана видима.

Молитва

Мълчаливо е като окосена коса, напоена от сълзи.
Навързана в гъста плитка, увита около китките.
Редила съм клетва, копнеж, признание.
После пак сноп клетва, сноп отчаяние, сноп копнеж.
Докато си изплета хомота.
(От собствена мъка хуманно се умира).

Чевръста, като да си тъка чеиза. Все тъй нетърпелива.
Да ме хване за косата, да дръпне тежката плитка около лакътя си.
Да свие вежди срещу моите.
Навъсено, като пред присъда...
А аз да го умилостивя с пръсти по клепачите.

Дадена съм му вече с все всичките ми думи, даже неизтъканите.
Колко да не му стигат...

Щрак!
С един размах я посече, прималяла в пазвата му.
Свлякоха се години бреме молитва.
И вятърните мелници опустяха.

Лавандула

Дъхът ти ме люлее като лавандулов цвят сред диалозите на щурците.
Влагата му попива по лилавата ми кожа, подклажда аромата ми на лято.
Обръща лицето ми към залеза – да видя последните паяжинки светлина, оранжево впримчили облаците.
Настръхват тичинките по снагата ми, прегърнати в дъха ти.
Сърцето ми бие дълбоко в недрата на земята, отеква в тътена на вулканите, пулсира с височината на водопадите до вира, укротен от целувката ти.
Устните ми поаленяват стоплени, разтварят се цветчетата по тях за ...
няколко капки бълнуване.

Паралелност

След песента на цикадите, по време, в което сънищата се оттеглят в постелите си да ни сънуват, гасим звездите, притваряйки мигли с целувки.
Светлата сянка на луната се търкулва между гърдите и избледнява полека, след малко, в маранята на една прегръдка.
Пръстите се порязват на крайчеца на лунния сърп, докато нетърпеливо се вкопчват в извивката на брадичката – също котка акробатка на покрива.
Няколко капки нега лумват като комети по кожата, рисуват се в шепот, в стон, засрамващ очите.
Меридианите по гръбнака треперят, побъркват компасите и в очите на нощта се давим като корабокрушенци.
Секундите настръхват, спират да тиктакат по прозореца с първите лъчи, замират по езика и се разпадат в безкрайност.
В една паралелност утрото закъснява.

Вторник

В полунощ и няколко минути вторникът плъзва език в сънения понеделник.
В най-сладката му част (където секундите сливат вика си).
По ямката зад омекналите колена още блести кристалноизгорена захар.
Сутринта ще я събера за кафето от чаршафите, преди да я изкълват лъчите през прозореца.
Лъжичката е с вкус на... очакване.

понеделник, 22 август 2016 г.