Мъдрост

За месец и половина помъдрях,
а чаках цели двадесет лета
(до 100 остават още малко сънища).
Изпросила тъга и тишина
затворих се във битието.

Усетих се почти жена,
а как ми беше непонятна
кокетната й суета на чувствата.
Сгърчих се от плама на омразата,
разширила лумналите ми зеници.
Видях се красива (най-сетне)
със сенките от сълзливи нощи.

Намерих се в пътищата на невроните,
по които свърнах мислено безстрашна.
Спомних се във буквите и точките,
склерозирали в забранената тетрадка.
Чух се в звука на молитвата,
узряла в прошката, която дадох.

Звуча почти доволно, нахакано, по женски...
Но всъщност давам стомна мъдрост
за риза, просната в гората,
и за смеха ми - пъргав и момичешки.