Deja vu

Призрачно дълбоко ми е.
Аз съм ехо в раковина.
Нещо ми е впримчило гласа.
Нещо тъжно, страшно, страшно...
Как се пееше морето?
Прерязва гласът му из дума струните ми.
Пият, лочат резците му сънищата ми.
И ставам бледа, призрачна, ослепявам без мечти.
Толкова ми е дълбоко, че да се удавя е спасение.
Deja vu. А нямам толкова животи.
Имам ли още сили да плувам с призраци...
Да, да, deja vu.
Оптимистка до последно.

Докосвам с пръстите ти, където ми беше сърцето.