Изгаряне. До бяло. Нажежава атомите, пламтят от кислорода, който съм погълнала със свистене, с последен дъх, на един дъх.
Вик, крещящ, до бяло, със свръхсили, обтегнати от пламъка, пуснат от юздите на мълчанието, на стрелките и времето, в което стремената са се впивали до кръв в хълбоците му.
Допир. Изпънатите пръсти на въжеиграчката, ръбът на очакването, линията, която разделя сега от нирваната. До бяло стискат пръстите сенките на тялото ми, до бяло дращят, до бяло галят.
Възвисяване. В светлината на зениците, тъмни като нощ в джунглата. Силата на водопадите реве във вените. Грохотът на залива трепери, откъртва тъмнината в мен.
До бяло се изпепелявам. Предпоследна „аз” със себе си. После е нирваната.
В множествено число.
Няма коментари:
Публикуване на коментар