Приспи ме в бялата си нега,
тъкана от нишки, поени с мълчание.
Опъни я като саван над лицето ми,
спусни я леко над сърцето,
да притули кротко, полека ударите му.
Капките да застинат в него успокоени.
Покрий ме цяла, да не видя лъчите му,
да не ме мамят блестящите люспи,
отразили слънцето ми,
да не се паля в черните огньове на очите му...
Увий ме, стегни, да се запази дъхът ми с името му,
та някога... кога ме събудят,
да помня 'що съм дишала.
Положи ме в тревата, да раста с нея нагоре,
да се оплета о дърветата, да литна с птиците.
Попей ми за там, дето отивам -
да ми е лека душата.
Лека, сякаш ме носят крилата му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар