Завръщане

Разпиляна в чуждите мъгли,
посядам уморена на онзи камък - съвестта,
който хвърли подир мен последно.

Отправната ми точка за завръщане.

 

Тук и навсякъде

"… но пък можеш да ѝ кажеш, че най-хубавият и дълъг ден, по-дълъг от всички дълги дни и бели нощи, събрани през сезоните, е този, в който затваряш очи, за да настане вечност, докосваш устните ѝ и този миг оставя най-дългата следа у теб, сетивата не стигат да го осъзнаят… устните ѝ, тя, са най-жадуваното повторение на същото, което никога не е същото, винаги различна експлозия в ума и тялото, дотолкова, че оставя вкус на имагинерност. Но тя разсейва и това. Както поваля с ураганна лекота сламените ти съмнения. Че я има. Че е тук и навсякъде. Че си тук и навсякъде. Че те има навсякъде чрез нея. В най-дългия ден-нощ... константа-вселена."

Но той не го направи. Вместо това се притисна към избелялата седалка в купето и блъсна инатлив поглед в прозореца.

Влакът тръгна бавно, първо стъпваше на пръсти между пероните, а после пое енергия и се затича, прескачайки по няколко релси наведнъж с наелектризираните си маратонки-колела.

Нощта погълна купето и то стана по-приветливо и интимно. Дланите му се свиваха и отпускаха. По тях още беше потта от ръцете им, стиснати в чакалнята. Задушаваше ги дъхът на сбогуването, натежал като куфар с пътешествията им дотук, до този миг на съществуване. Тежеше, защото беше бездънен - имаше място за още. За още...
- Ще го направиш ли?
- Не знам.
- Кой знае?
- Ти знаеш.
- Знам.
А всъщност устните им не говореха.
Той импулсивно вдигна ръката ѝ и целуна набързо пръстите. Открадна я сякаш чевръсто, с всички вкусове, цветове и неща, до които се бе докосвала във времето, когато бяха заедно. Да ги усети отново, но през нея. Прегърна я, преглътна на екс дъха ѝ и хукна към вратата. Измуши се като крадец на живота ѝ. Леката въздушна струя подметна и последните песъчинки, накацали като лунички по носовете на кецовете ѝ.
Тя аха да се втурне след него, но пространството се разфрагментира в едно с всички пътници, изпращачи, часовници, пейки и локомотивни свирки. Мисълта ѝ към него бе ефимерна нишка, по която микрони минало, настояще и бъдеще ги свързваха, и това, както и всякога досега, временно я успокои. 

Това че не слезе, не бе малодушие. Беше резултатът от решението, което знаеха. Затова тя изпроводи с душа в очакване последните му стъпки. Затова не тръгна след него буквално и той не слезе - буквално. С времето очакване и случване се синхронизираха и те ставаха все по-добри в това да предвиждат нещата, да ги направляват и променят през призмата на исканията си. От жаравата на невъздържанието се бе въздигнало едно търпение, чийто пера с един мах успокояваха човешката им припряност. 
Но те все още бяха смъртни, както и всичко около тях. Стремената на това ограничение се впиваха в изтощените им от страст хълбоци и жилеха до мозък. Срещу това тленно белязване бе целият им отпор, с него се бореха. Най-добрите спаринг партньори по любов. Докрай. 

Някъде се чу монотонна кукувица. Нощните звуци влизаха гратис, настаняваха се из всякакви местенца в купето. Завързваха кратък, уж вежлив разговор, подхващаха текущи въпроси, после повишаваха сърдито тон и внезапно изскачаха през прозореца, сякаш ще пропуснат спирката си, забравяйки багаж прашец, крилца и власинки из купето.
Понякога той задрямваше, но бълнуването на река или зъзненето на тунел го сепваха и отново се заслушваше. Не искаше да заспива, това бе последната нощ от "пътя", който завършваше. Искаше да го "извърви" докрай, напук на изтощението от химери, въпреки протритите от тичане мисли, въпреки моментите, в които жаждата го бе докарвала до халюцинации случване, въпреки глада за реалност. Искаше да измъчи тези последни терзания насаждана праведност бавно, да си припомни всичко, което ги доведе дотук. Всеки сантиметър от тях двамата заедно, от колебанията им поотделно, припряността на срещите им, отчаянието на разделите, яростта на неслучването и наивността на надеждата. Възможностите, които изкорениха бурените на това решение.

Последните му (им) часове до финала-старт. 

2017-2021

Начисто

Ела, да забравим спомена.
Ще измислим нов -
по-светъл, по-цветен, 
по-слънчев, по-летен. 
Не тъй крехък, не тъй тъжен, 
не тъй нащърбен, не тъй недоизречен.
Ела, да докоснем косите на житата, 
да пием дъжда, да разрошим вятъра.
Ела си в сърцето ми, 
сякаш не си си тръгвал никога,
сякаш не си наръфвал аортата му с острите си думи, 
сякаш не си го колабирал с мълчание.
Ела си в стиха ми, 
за да не са само безцелни букви, многоточия, въпросителни.
Ела, лей любов в душата ми, 
сякаш още я има, сякаш още е моя, сякаш още е твоя.
Ела.
Нека забравим.

Приспивно

Приспи ме в бялата си нега,
тъкана от нишки, поени с мълчание.
Опъни я като саван над лицето ми,
спусни я леко над сърцето,
да притули кротко, полека ударите му.
Капките да застинат в него успокоени.

Покрий ме цяла, да не видя лъчите му,
да не ме мамят блестящите люспи,
отразили слънцето ми,
да не се паля в черните огньове на очите му...

Увий ме, стегни, да се запази дъхът ми с името му,
та някога... кога ме събудят,
да помня 'що съм дишала.
Положи ме в тревата, да раста с нея нагоре,
да се оплета о дърветата, да литна с птиците.

Попей ми за там, дето отивам -
да ми е лека душата.
Лека, сякаш ме носят крилата му.

Реалност

Реалността е на километри до морето,
отправна точка извън предразсъдъците.
Реалността е нахакана хлапачка,
която невъзпитано възсяда срама.
Реалността е окичила на черната си тениска
скалпове на галактики, в които се е случила.
Реалността е щастие през осъзнатия гняв,
че сме тленни - твоето очаквано съзряване.
Реалността е спокойствието да се приемем,
прощаващи най-вече на себе си.

Реалността ни сгушва споделени,
благодарни за възглавката от макове.
Реалността мирише на солена вода и бриз,
щраква прегръдки в рамката на огледалото.
Реалността е диханието на сърцето,
когато докосваш небцето на луната ми.
Реалността е опънала с пръсти косата ми,
диша през порите ми и пие негата ми.
Реалността ще роди някой ден син,
смел като мечтите на баща си.

Редно било е така нереално да се случи.
Оттук насетне е на хвърлей часовник
и шепа целунати лунички.

Защото реалността е най-искрената ни причина.

Мъдрост

За месец и половина помъдрях,
а чаках цели двадесет лета
(до 100 остават още малко сънища).
Изпросила тъга и тишина
затворих се във битието.

Усетих се почти жена,
а как ми беше непонятна
кокетната й суета на чувствата.
Сгърчих се от плама на омразата,
разширила лумналите ми зеници.
Видях се красива (най-сетне)
със сенките от сълзливи нощи.

Намерих се в пътищата на невроните,
по които свърнах мислено безстрашна.
Спомних се във буквите и точките,
склерозирали в забранената тетрадка.
Чух се в звука на молитвата,
узряла в прошката, която дадох.

Звуча почти доволно, нахакано, по женски...
Но всъщност давам стомна мъдрост
за риза, просната в гората,
и за смеха ми - пъргав и момичешки.

Изпепеляване

Изгаряне. До бяло. Нажежава атомите, пламтят от кислорода, който съм погълнала със свистене, с последен дъх, на един дъх.

Вик, крещящ, до бяло, със свръхсили, обтегнати от пламъка, пуснат от юздите на мълчанието, на стрелките и времето, в което стремената са се впивали до кръв в хълбоците му.

Допир. Изпънатите пръсти на въжеиграчката, ръбът на очакването, линията, която разделя сега от нирваната. До бяло стискат пръстите сенките на тялото ми, до бяло дращят, до бяло галят.

Възвисяване. В светлината на зениците, тъмни като нощ в джунглата. Силата на водопадите реве във вените. Грохотът на залива трепери, откъртва тъмнината в мен.

До бяло се изпепелявам. Предпоследна „аз” със себе си. После е нирваната.
В множествено число.

Deja vu

Призрачно дълбоко ми е.
Аз съм ехо в раковина.
Нещо ми е впримчило гласа.
Нещо тъжно, страшно, страшно...
Как се пееше морето?
Прерязва гласът му из дума струните ми.
Пият, лочат резците му сънищата ми.
И ставам бледа, призрачна, ослепявам без мечти.
Толкова ми е дълбоко, че да се удавя е спасение.
Deja vu. А нямам толкова животи.
Имам ли още сили да плувам с призраци...
Да, да, deja vu.
Оптимистка до последно.

Докосвам с пръстите ти, където ми беше сърцето.

Вирус

Заразно е вменяваното усещане за безпомощност.
Поглъща мечтите антитела.

Измислица

Ако реша да те измислям
(а аз решавам често),
преплитам две съдби,
слагам раковина за сърце,
море във вените да бие,
няколко лунички песъчинки,
рисувам вишнева усмивка.
Прошепвам в раковината "Любов"
и дефибрилирам със пера от чайка.
Очите - тях няма как да ги измисля,
от тях започва всичко необятно -
морето, пясъка и песента на чайките...,
нежни стръкчета любов,
покълнали на слънцето.