Завръщане

Разпиляна в чуждите мъгли,
посядам уморена на онзи камък - съвестта,
който хвърли подир мен последно.

Отправната ми точка за завръщане.

 

Тук и навсякъде

"… но пък можеш да ѝ кажеш, че най-хубавият и дълъг ден, по-дълъг от всички дълги дни и бели нощи, събрани през сезоните, е този, в който затваряш очи, за да настане вечност, докосваш устните ѝ и този миг оставя най-дългата следа у теб, сетивата не стигат да го осъзнаят… устните ѝ, тя, са най-жадуваното повторение на същото, което никога не е същото, винаги различна експлозия в ума и тялото, дотолкова, че оставя вкус на имагинерност. Но тя разсейва и това. Както поваля с ураганна лекота сламените ти съмнения. Че я има. Че е тук и навсякъде. Че си тук и навсякъде. Че те има навсякъде чрез нея. В най-дългия ден-нощ... константа-вселена."

Но той не го направи. Вместо това се притисна към избелялата седалка в купето и блъсна инатлив поглед в прозореца.

Влакът тръгна бавно, първо стъпваше на пръсти между пероните, а после пое енергия и се затича, прескачайки по няколко релси наведнъж с наелектризираните си маратонки-колела.

Нощта погълна купето и то стана по-приветливо и интимно. Дланите му се свиваха и отпускаха. По тях още беше потта от ръцете им, стиснати в чакалнята. Задушаваше ги дъхът на сбогуването, натежал като куфар с пътешествията им дотук, до този миг на съществуване. Тежеше, защото беше бездънен - имаше място за още. За още...
- Ще го направиш ли?
- Не знам.
- Кой знае?
- Ти знаеш.
- Знам.
А всъщност устните им не говореха.
Той импулсивно вдигна ръката ѝ и целуна набързо пръстите. Открадна я сякаш чевръсто, с всички вкусове, цветове и неща, до които се бе докосвала във времето, когато бяха заедно. Да ги усети отново, но през нея. Прегърна я, преглътна на екс дъха ѝ и хукна към вратата. Измуши се като крадец на живота ѝ. Леката въздушна струя подметна и последните песъчинки, накацали като лунички по носовете на кецовете ѝ.
Тя аха да се втурне след него, но пространството се разфрагментира в едно с всички пътници, изпращачи, часовници, пейки и локомотивни свирки. Мисълта ѝ към него бе ефимерна нишка, по която микрони минало, настояще и бъдеще ги свързваха, и това, както и всякога досега, временно я успокои. 

Това че не слезе, не бе малодушие. Беше резултатът от решението, което знаеха. Затова тя изпроводи с душа в очакване последните му стъпки. Затова не тръгна след него буквално и той не слезе - буквално. С времето очакване и случване се синхронизираха и те ставаха все по-добри в това да предвиждат нещата, да ги направляват и променят през призмата на исканията си. От жаравата на невъздържанието се бе въздигнало едно търпение, чийто пера с един мах успокояваха човешката им припряност. 
Но те все още бяха смъртни, както и всичко около тях. Стремената на това ограничение се впиваха в изтощените им от страст хълбоци и жилеха до мозък. Срещу това тленно белязване бе целият им отпор, с него се бореха. Най-добрите спаринг партньори по любов. Докрай. 

Някъде се чу монотонна кукувица. Нощните звуци влизаха гратис, настаняваха се из всякакви местенца в купето. Завързваха кратък, уж вежлив разговор, подхващаха текущи въпроси, после повишаваха сърдито тон и внезапно изскачаха през прозореца, сякаш ще пропуснат спирката си, забравяйки багаж прашец, крилца и власинки из купето.
Понякога той задрямваше, но бълнуването на река или зъзненето на тунел го сепваха и отново се заслушваше. Не искаше да заспива, това бе последната нощ от "пътя", който завършваше. Искаше да го "извърви" докрай, напук на изтощението от химери, въпреки протритите от тичане мисли, въпреки моментите, в които жаждата го бе докарвала до халюцинации случване, въпреки глада за реалност. Искаше да измъчи тези последни терзания насаждана праведност бавно, да си припомни всичко, което ги доведе дотук. Всеки сантиметър от тях двамата заедно, от колебанията им поотделно, припряността на срещите им, отчаянието на разделите, яростта на неслучването и наивността на надеждата. Възможностите, които изкорениха бурените на това решение.

Последните му (им) часове до финала-старт. 

2017-2021

Начисто

Ела, да забравим спомена.
Ще измислим нов -
по-светъл, по-цветен, 
по-слънчев, по-летен. 
Не тъй крехък, не тъй тъжен, 
не тъй нащърбен, не тъй недоизречен.
Ела, да докоснем косите на житата, 
да пием дъжда, да разрошим вятъра.
Ела си в сърцето ми, 
сякаш не си си тръгвал никога,
сякаш не си наръфвал аортата му с острите си думи, 
сякаш не си го колабирал с мълчание.
Ела си в стиха ми, 
за да не са само безцелни букви, многоточия, въпросителни.
Ела, лей любов в душата ми, 
сякаш още я има, сякаш още е моя, сякаш още е твоя.
Ела.
Нека забравим.

Приспивно

Приспи ме в бялата си нега,
тъкана от нишки, поени с мълчание.
Опъни я като саван над лицето ми,
спусни я леко над сърцето,
да притули кротко, полека ударите му.
Капките да застинат в него успокоени.

Покрий ме цяла, да не видя лъчите му,
да не ме мамят блестящите люспи,
отразили слънцето ми,
да не се паля в черните огньове на очите му...

Увий ме, стегни, да се запази дъхът ми с името му,
та някога... кога ме събудят,
да помня 'що съм дишала.
Положи ме в тревата, да раста с нея нагоре,
да се оплета о дърветата, да литна с птиците.

Попей ми за там, дето отивам -
да ми е лека душата.
Лека, сякаш ме носят крилата му.

Реалност

Реалността е на километри до морето,
отправна точка извън предразсъдъците.
Реалността е нахакана хлапачка,
която невъзпитано възсяда срама.
Реалността е окичила на черната си тениска
скалпове на галактики, в които се е случила.
Реалността е щастие през осъзнатия гняв,
че сме тленни - твоето очаквано съзряване.
Реалността е спокойствието да се приемем,
прощаващи най-вече на себе си.

Реалността ни сгушва споделени,
благодарни за възглавката от макове.
Реалността мирише на солена вода и бриз,
щраква прегръдки в рамката на огледалото.
Реалността е диханието на сърцето,
когато докосваш небцето на луната ми.
Реалността е опънала с пръсти косата ми,
диша през порите ми и пие негата ми.
Реалността ще роди някой ден син,
смел като мечтите на баща си.

Редно било е така нереално да се случи.
Оттук насетне е на хвърлей часовник
и шепа целунати лунички.

Защото реалността е най-искрената ни причина.

Мъдрост

За месец и половина помъдрях,
а чаках цели двадесет лета
(до 100 остават още малко сънища).
Изпросила тъга и тишина
затворих се във битието.

Усетих се почти жена,
а как ми беше непонятна
кокетната й суета на чувствата.
Сгърчих се от плама на омразата,
разширила лумналите ми зеници.
Видях се красива (най-сетне)
със сенките от сълзливи нощи.

Намерих се в пътищата на невроните,
по които свърнах мислено безстрашна.
Спомних се във буквите и точките,
склерозирали в забранената тетрадка.
Чух се в звука на молитвата,
узряла в прошката, която дадох.

Звуча почти доволно, нахакано, по женски...
Но всъщност давам стомна мъдрост
за риза, просната в гората,
и за смеха ми - пъргав и момичешки.

Изпепеляване

Изгаряне. До бяло. Нажежава атомите, пламтят от кислорода, който съм погълнала със свистене, с последен дъх, на един дъх.

Вик, крещящ, до бяло, със свръхсили, обтегнати от пламъка, пуснат от юздите на мълчанието, на стрелките и времето, в което стремената са се впивали до кръв в хълбоците му.

Допир. Изпънатите пръсти на въжеиграчката, ръбът на очакването, линията, която разделя сега от нирваната. До бяло стискат пръстите сенките на тялото ми, до бяло дращят, до бяло галят.

Възвисяване. В светлината на зениците, тъмни като нощ в джунглата. Силата на водопадите реве във вените. Грохотът на залива трепери, откъртва тъмнината в мен.

До бяло се изпепелявам. Предпоследна „аз” със себе си. После е нирваната.
В множествено число.

Deja vu

Призрачно дълбоко ми е.
Аз съм ехо в раковина.
Нещо ми е впримчило гласа.
Нещо тъжно, страшно, страшно...
Как се пееше морето?
Прерязва гласът му из дума струните ми.
Пият, лочат резците му сънищата ми.
И ставам бледа, призрачна, ослепявам без мечти.
Толкова ми е дълбоко, че да се удавя е спасение.
Deja vu. А нямам толкова животи.
Имам ли още сили да плувам с призраци...
Да, да, deja vu.
Оптимистка до последно.

Докосвам с пръстите ти, където ми беше сърцето.

Вирус

Заразно е вменяваното усещане за безпомощност.
Поглъща мечтите антитела.

Измислица

Ако реша да те измислям
(а аз решавам често),
преплитам две съдби,
слагам раковина за сърце,
море във вените да бие,
няколко лунички песъчинки,
рисувам вишнева усмивка.
Прошепвам в раковината "Любов"
и дефибрилирам със пера от чайка.
Очите - тях няма как да ги измисля,
от тях започва всичко необятно -
морето, пясъка и песента на чайките...,
нежни стръкчета любов,
покълнали на слънцето.

Посрещане

Снегът затрупа всички стъпки,
по които не дойде до вкъщи.
Бях сложила да къкри чай,
докато си бъбрим топло.
Светнала с Луната,
крача с поглед през снега,
прелитам над преспи и коли
да те срещна там, зад ъгъла.
Чаках час ли, два, после се прибрах,
на Луната й се спеше,
премръзна и протегнатата ми ръка.
Но погледнах пак назад, и пак...
Вкъщи чаят ми горчеше.

Единствена

Не се оглеждам във сърцето ти.
Смятам даже и на пръсти -
място в него няма.
Не се чувам в думите ти.
Може би не ги изричаш
или от мълчание съм оглушала.

Няма ме като социално присъствие.
Асоциализира ме последователно -
няма ме в профил, нито в анфас.
Не споделям масата за обяд.
Не гони поне гълъбите,
в трошиците са малките неща.

Няма ме на ключа в джоба ти.
Сменил си бравите,
напразно счупих няколко надежди.
Няма ме на снимките в дома ни -
общия, с бурканите със сладко.
Сякаш не съм била в очите ти.

Замълчи: В полунощ ли видя, че не съм единствена?

Прозорец

Зад прозореца със саксиите пиша и правя любов. Правим любов, смях, музика, пишем любов. Шарените пердета като глашатаи огласяват града с думите ни, понякога хапливи - там, на пулса на китката, понякога дращещи по ухото, понякога силни, нетърпеливи, възразяващи. Обичливи. И когато на другия край на реката (на един хвърлей с бинокъла ти) във веслата на лодките се блъсват ядосаните ни удивителни, вече се помиряваме. С въпросителни, погледи на срички, многоточия.

И пишем любов. С кафето четем. Смях. Музика. Разходка до реката. Ах, рибите виж! Понякога ги следваме в съня си. Тази нощ съм със зелените перки, рибарю! После ти наляво, аз надясно из живота или заедно се връщаме. Зад прозореца със саксиите.

Няма време, мое момче, няма време за предпазливости. Ни за гордост, ни за принципи. Затова сме тук, високо. Така се пише любов.

Мое момче... да ме простиш, че те измечтах, но зад прозореца със саксиите пиша за любов. И сънувам, че съм риба. А после залязвам. С думите ни.

Срещане

Сладки? Захарта в целувките убивала.
Кафето, казват, вечер вредно е.
Виното от тате свърши.

Ще те спасявам, както досега -
крадливо ще ти шаря делника,
и както му е ред -
залези, звезди и уморени свещи.
Малко стихове (едно и също пиша).
До стола рокля и обувки за танцуване.

И набързо сплетените пръсти.

После... рамото ти е горещо.
"Лека нощ" и "Сбогом".
Или обратно. Огънче пред входа.
Командировъчно - разписано.

И утре по завивките ти ще личи отсъствие.
Докато не стана видима.

Молитва

Мълчаливо е като окосена коса, напоена от сълзи.
Навързана в гъста плитка, увита около китките.
Редила съм клетва, копнеж, признание.
После пак сноп клетва, сноп отчаяние, сноп копнеж.
Докато си изплета хомота.
(От собствена мъка хуманно се умира).

Чевръста, като да си тъка чеиза. Все тъй нетърпелива.
Да ме хване за косата, да дръпне тежката плитка около лакътя си.
Да свие вежди срещу моите.
Навъсено, като пред присъда...
А аз да го умилостивя с пръсти по клепачите.

Дадена съм му вече с все всичките ми думи, даже неизтъканите.
Колко да не му стигат...

Щрак!
С един размах я посече, прималяла в пазвата му.
Свлякоха се години бреме молитва.
И вятърните мелници опустяха.

Лавандула

Дъхът ти ме люлее като лавандулов цвят сред диалозите на щурците.
Влагата му попива по лилавата ми кожа, подклажда аромата ми на лято.
Обръща лицето ми към залеза – да видя последните паяжинки светлина, оранжево впримчили облаците.
Настръхват тичинките по снагата ми, прегърнати в дъха ти.
Сърцето ми бие дълбоко в недрата на земята, отеква в тътена на вулканите, пулсира с височината на водопадите до вира, укротен от целувката ти.
Устните ми поаленяват стоплени, разтварят се цветчетата по тях за ...
няколко капки бълнуване.

Паралелност

След песента на цикадите, по време, в което сънищата се оттеглят в постелите си да ни сънуват, гасим звездите, притваряйки мигли с целувки.
Светлата сянка на луната се търкулва между гърдите и избледнява полека, след малко, в маранята на една прегръдка.
Пръстите се порязват на крайчеца на лунния сърп, докато нетърпеливо се вкопчват в извивката на брадичката – също котка акробатка на покрива.
Няколко капки нега лумват като комети по кожата, рисуват се в шепот, в стон, засрамващ очите.
Меридианите по гръбнака треперят, побъркват компасите и в очите на нощта се давим като корабокрушенци.
Секундите настръхват, спират да тиктакат по прозореца с първите лъчи, замират по езика и се разпадат в безкрайност.
В една паралелност утрото закъснява.

Вторник

В полунощ и няколко минути вторникът плъзва език в сънения понеделник.
В най-сладката му част (където секундите сливат вика си).
По ямката зад омекналите колена още блести кристалноизгорена захар.
Сутринта ще я събера за кафето от чаршафите, преди да я изкълват лъчите през прозореца.
Лъжичката е с вкус на... очакване.

...

Вишнев облак под прозореца.
Очите на котката са слънчеви зайчета.
Влюбваме се.

Усмивка

Вземай си тази усмивка -
леко кривата, хлапашка,
вирнала ъгълче към слънцето.
Вземай я - странна ми е,
съвсем не ми приляга на дните.
Току-се усмихне, когато
най съм сърдита...
Когато съм тъжна -
ще вземе да прихне,
да се надсмея над себе си...
Нацупва се като дете,
облича скуката в
муцунка шегобиец -
сякаш съм 18-годишна,
вятърничава, девойка.
Къде да я дяна?
Да можеш, моля,
да я изтриеш -
с палец да изтъркаш
това инатливо ъгълче,
което подскача като те види.
Ето, и мислено я усещам!
Лудетина!
Или... ако може, моля,
да ме целунеш, току-виж...
ти се лепнала обратно.
Като вирус.

Аз... май пораснала съм
за такива боледувания.

"Не става", смееш се.
Лика-прилика ми била.

Вироглавец.

"Хлапачка".

И ме целуна.